— Благодаря ви! — после се обърна отново към залата. — Тъй като няма големи разногласия по проблема, приложимите варианти са четири: изцяло да премахнем закона, да го оставим без промяна, да го променим, като премахнем „хората с лоша репутация“, или да променим „да общуват с престъпници и хора с лоша репутация“ на „забрана за участие в престъпна дейност или облагодетелстване от нея“. Ако бъде прието предложението за промяна, ще гласуваме отново, кое от двете предложения да бъде прието. Създайте светлинните си кълба и се пригответе.
Сония извлече малко сила, създаде светлинно кълбо и го издигна във въздуха, където вече се носеха на останалите Висши магове. Стотици светлинни кълба се присъединиха към тях. Ефектът беше зашеметяващ.
— Онези от вас, които подкрепят предложението за премахване на закона, да оцветят кълбата си в синьо — нареди Оусън. — Които подкрепят правилото за промяна, да ги оцветят в зелено. Всички, които желаят запазването на статуквото, да променят светлините си в червено.
Ослепителната белота се промени в ярка смесица от цветове. Сония погледна кълбата с присвити очи. „Няма много червени. Сините са малко повече от червените. Но със сигурност зелените надвишават по брой останалите цветове“. Сърцето й се изпълни с надежда.
— Така. Сега онези, които предпочитат премахването на „хората с лоша репутация“ от формулировката на закона, да преместят кълбата си в предната част на залата, а онези, които предпочитат да бъде променено на „забрана за участие в престъпна дейност или облагодетелстване от нея“, да ги преместят в задната част.
Светлинните кълба полетяха в противоположни посоки. Настъпи продължителна пауза. Оусън гледаше нагоре и устните му помръдваха, докато броеше. След това той се обърна към Висшите магове.
— По колко преброихте?
— Седемдесет и пет отзад, шейсет и девет отпред — отвърна лорд Телано.
Сония затаи дъх. „Но това означава…“
Оусън кимна.
— Резултатът от моето преброяване съвпада с този на лорд Телано — той се обърна към залата. — Гласуването приключи. Ще променим закона така, че да забрани на магьосниците „да участват в престъпна дейност и да се облагодетелстват от нея“.
Вперила поглед в светлинните кълба, Сония гледаше как угасват малко по малко, докато накрая не остана само едно. Нейното. Тя го угаси и погледна към Регин. Лицето му показваше, че той се чувства по същия начин като нея. Изненадан. Озадачен. „Те избраха вариант, предложен в последния момент, който изцяло променя закона. Който едновременно го отслабва, но и стеснява фокуса му. Магьосниците и учениците повече няма да бъдат наказвани заради посещенията си в домовете за удоволствия, защото вече не им е забранено да общуват с престъпници. Но поне няма да могат да бъдат въвличани в престъпна дейност, какъвто бе и първоначалният замисъл на този закон“.
Регин я погледна и леко повдигна вежди. Тя помръдна рамене. Той извърна глава настрани и тя видя, че гледа Пендъл. Младият мъж се усмихваше и махаше на поддръжниците си.
„За него е все едно — помисли си Сония. — Той постигна по-добри резултати, отколкото се беше надявал. Но Регин ми изглежда разтревожен. Олеле! Не мога да повярвам, че всъщност очаквам с нетърпение да се срещна с него, за да разбера какво мисли за това“.
И през ум не и бе минавало, че някога ще се съветва и дори ще заговорничи с него.
„Сигурно това е цената, която се плаща за участие в политиката на Гилдията. Изведнъж се оказва, че трябва да работиш рамо до рамо със старите си врагове. Е, поне всичко е решено. Повече няма да ми се налага да говоря с Регин, освен ако не искам.“
Сония отново погледна към него. Той определено изглеждаше разтревожен. Тя въздъхна.
„Добре. От още един разговор няма да ме заболи.“
Глава 15
Среднощни посетители
Стените на стаята бяха кръгли, като вътрешност на сфера.
„Също като Купола в Гилдията — помисли си Лоркин. — Да не сме си вече вкъщи?“
На пода, в най-ниската му точка, лежеше грамаден камък. Той имаше размерите на малко дете, свито на кълбо, но когато Лоркин протегна ръка към него, установи, че е достатъчно малък, за да се побере в шепата му. Когато стисна юмрук, камъкът бързо се сви и изчезна.
„О, не! Намерих хранилищния камък, но го изгубих отново. Унищожих го. Когато сачаканците разберат, много ще се ядосат! Ще ни убият…“
Но усещането за страх бързо избледня. Вместо това той се почувства добре. Не, почувства се много добре. Сякаш чаршафите на леглото му се плъзгаха по тялото му и на някои места го галеха тплкова нежно, че…