Тогава защо беше изчезнал? Дали бе пленник на някой сачакански черен магьосник? Денил внезапно почувства пристъп на гадене.
„Ако Сония разбере…“ А трябваше ли да разбира? Ако той успее да намери Лоркин достатъчно бързо, то тогава нямаше да има лоши новини за съобщаване, а само история със щастлив край за разказване. Поне така се надяваше. Трябваше да открие Лоркин, и то бързо. Шумовете от коридора му подсказаха, че робите са се събрали за разпита. Той въздъхна. Нощта определено щеше да е дълга. Но причината за това съвсем не беше по вкуса му.
Част Втора
Глава 16
На лов
Сония издигна с магия окървавените превръзки във въздуха и запрати срещу тях вълна от топлинна енергия. Те избухнаха в пламъци и бързо се превърнаха в пепел. Във въздуха се разнесе мирисът на изгорял плат, смесен с миризмата на препечено развалено месо. Тя остави пепелта да падне в кофата, която бе поставена точно за тази цел, след което затопли в една чинийка малко ароматно масло и острото му ухание постепенно надделя над останалите по-неприятни миризми. Приключила почистването след последния си пациент, тя отвори с магия вратата на стаята.
Мъжът, който влезе вътре, беше на средна възраст, нисък, с позната физиономия. Сърцето й подскочи, щом го разпозна.
— Сери! — изсъска тя и бързо огледа стаята, макар да знаеше, че вътре няма никой. — Какво правиш тук?
Той сви рамене и седна на един от столовете, предназначени за пациентите и семействата им.
— Минах през стаята ти в Гилдията, но те нямаше.
— Тогава трябваше да се върнеш утре — каза тя. Ако го разпознаеха и някой докладваше за посещението му на Гилдията, всички щяха да разберат, че тя общува с Крадец. „Макар че сега вече никой закон не го забранява“. Но пък щеше да изглежда подозрително, че се случва толкова скоро, след като бе настоявала за промяна в закона. Ако приемеха, че използва болницата за място, където да се среща с Крадците, това щеше да застраши всичко, което бе постигнала досега.
Каква ирония, че той се намираше в по-голяма опасност да бъде разпознат в болницата, отколкото в Гилдията. Сония се съмняваше, че някой друг, освен Ротан, бе запомнил Сери след всичките тези години, но някои от пациентите в болницата може би бяха имали вземане-даване с него и щяха да кажат на помощниците или лечителите с кого се среща тя.
— Твърде важно е, за да чака — каза Сери.
Погледите им се срещнаха. Сериозното изражение на лицето му го правеше да изглежда толкова по-различен от младия скитник, с когото тя дружеше като дете. Той изглеждаше изморен и тъжен, и тя се изпълни със съчувствие. Сери все още тъгуваше за семейството си. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
— Как се справяш?
Раменете му отново се повдигнаха.
— Сравнително добре. Зает съм с откриването на един магьосник-отстъпник в града.
Тя примигна и не можа да сдържи усмивката си.
— Отстъпник, а?
— Да.
„Да, въпросът е твърде важен, за да чака“. Тя се облегна назад.
— Разкажи ми. Започни от самото начало.
Той кимна.
— Всичко започна, когато ключарят ми заяви, че ключалките в убежището ми са били отворени с магия.
Докато продължаваше да разказва, тя не сваляше поглед от него. При всяко споменаване на семейството му той потрепваше, сякаш го пронизваше болка и погледът му витаеше в нищото. Но когато споменаваше Ловеца на Крадци, очите му проблясваха и челюстта му се втвърдяваше. „Той го търси, за да си отмъсти, но и за да забрави болката“.
Най-накрая той й разказа с триумфиращ глас как е наблюдавал жената, която използвала магия, за да отвори сейфа.
— Жена — повтори той. — С тъмна кожа като лонмарка и с черна права коса. По гласа й реших, че е възрастна, но тя въобще не се движеше като стар човек. И акцентът й бе чужд, но не съм го чувал досега. Предполагам, че не е от Обединените земи.