— … или да избивам семействата им — завърши тихо тя, изпълнена със съчувствие. — Трябва да си помисля, но сигурно трябва да кажа на Гилдията и да оставя преследването на тях.
— Не! — възрази той. — Те ще оплескат нещата, точно както направиха с теб.
— Или ще използват наученото, за да подходят по различен начин към този случай.
Сери се намръщи.
— По съвсем различен начин, надявам се.
— Готов ли си да работиш с тях? — попита тя, улавяйки погледа му.
Той се намръщи, после въздъхна.
— Може би. Да. Предполагам, че трябва. Нямам кой знае какъв избор, нали?
— Всъщност не. Кажи ми как да се свържат с теб.
Сери въздъхна.
— Съгласна ли си… да го оставиш да отлежи тая нощ, преди да кажеш на когото и да било?
Тя се усмихна.
— Добре. Ще реша преди нощната смяна. После или аз ще те потърся, или Гилдията ще почука на вратата ти.
Щом влезе в стаята и видя трупа, робът от кухнята опули очи и остана така през цялото време, докато Денил го разпитваше. Въпреки това отговаряше спокойно и без колебание.
— Кога за последно видя Тивара? — попита Денил.
— Снощи. Разминахме се по коридора. Тя се беше запътила към тези стаи.
— Каза ли нещо?
— Не.
— Изглеждаше ли по-различна от обичайното? По-нервна, може би?
— Не — робът се поколеба. — Мисля, че изглеждаше ядосана. Беше тъмно.
Денил кимна и отбеляза дребната подробност. Вече си беше направил доста сериозен списък, тъй като разпитваше робите от няколко часа.
— Каза ми, че двете с Рива са се познавали. Виждал ли си ги да се карат? Да са се държали странно?
— Карат се, да. Тивара често казва на Рива какво да прави. Това не допада на Рива. Тивара няма право. Но… — мъжът сви рамене — всичко се случва.
— Някои роби да нареждат на други?
Мъжът кимна.
— Да.
— Вчера да си ги видял или чул да се карат?
Мъжът отвори уста да отговори, но замълча, когато откъм вратата се чу приглушен звук. Денил се извърна и видя, че робът от входа се върти нервно край нея. Мъжът се просна на пода.
— Можеш да станеш. Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита Денил.
— Ашаки Ачати пристигна — робът не спираше да кърши ръце, както правеше всеки път, когато заставаше пред Денил.
Магьосникът се обърна към роба от кухнята, когото разпитваше.
— Можеш да си вървиш.
Двамата се отдалечиха бързо, а Денил стана и прибра бележника си в мантията. Той огледа стаята на Лоркин, после излезе оттам и забърза към Господарската стая. Пристигна там тъкмо навреме, за да посрещне Ачати.
— Добре дошли, ашаки Ачати — каза той.
— Посланик Денил — отвърна Ачати. — Боя се, че робът ви е срещнал трудности при намирането ми. Какво се е случило? Единственото, което ми каза е, че въпросът е спешен.
Денил кимна.
— Елате, ще ви покажа.
За голямо облекчение на магьосника, сачаканецът го последва мълчаливо. Късният час и продължителният разпит на робите започваха да си казват думата. „Но все още ме чака много работа. Известно време нима да спя — той извлече малко магия и я използва да прогони умората. — Подозирам, че в следващите дни често ще ми се налага да го правя“.
Двамата пристигнаха в стаите на Лоркин. Денил въведе Ачати в спалнята. Фенерите светеха вече по-слабо, но трупът все още се виждаше ясно.
— Мъртва робиня — каза Ачати, като се приближи и я погледна. — Разбирам защо се притеснявате.
— Меко казано.
— Вашият помощник ли…
— Не. В тялото не е останала капчица енергия. Който я е убил, е използвал чер… висша магия, на която Лоркин не е научен.
Ачати го погледна, после се намръщи и докосна ръката на мъртвата жена. Макар Гилдията да не искаше сачаканците да разбират колко малко киралийски магьосници владеят черната магия, от Денил не се изискваше да се преструва, че всички я умеят. Щеше да прозвучи напълно правдоподобно, че Лоркин, като магьосник с по-нисш ранг, все още не я е овладял. „За тях ще е по-странно, че аз не я владея“.
— Така е — рече Ачати, отдръпвайки ръката си с отвратена гримаса. — Но това означава, че който я е убил, практикува висшата магия.
— Един от робите — жена, на име Тивара, също липсва. Разпитах повечето роби и по всичко личи, че тя е най-вероятната извършителка.