Зачака и този път вече трябваше да наруша мълчанието си.
Поех си дъх.
— И да съм споделил тези мигове от живота си с принца, не съм го съзнавал. Но да, тези събития са истински. — Замълчах, изведнъж зачуден какво ли още е споделил с мен. Спомних си оплакването на Искрен, че не тая добре мислите си и че сънищата и преживяванията ми понякога се натрапват в неговите. Спомних си за любовните си срещи със Славея и се замолих наум дано да не се изчервя. Отдавна не си бях правил труда да вдигам стени на Умение около себе си. Явно трябваше да го правя отново. След това ме порази друга мисъл. Очевидно моят талант в Умението не беше залинял толкова, колкото вярвах. При тази мисъл ме обзе възбуда. Сигурно е същото, когато пияница намери забравена бутилка под леглото си, казах си ядосано.
— А ти споделял ли си моменти от живота на принца? — попита настойчиво Сенч.
— Може би. Подозирам. Често съм имал много живи сънища, а да сънувам, че съм момче в Бъкип, не е толкова чуждо на личния ми опит. Но… — Поех си дъх и продължих с усилие: — Важното тук е котката, Сенч. От колко време я има? Смяташ ли, че е Осезаващ? Свързан ли е с котката?
Чувствах се като лъжец, защото задавах въпроси, чиито отговори вече знаех. Умът ми ровеше бързо през сънищата ми от последните петнадесет години, подреждаше онези, които ме бяха спохождали с особена яснота и не се замъгляваха, след като се събудех. Някои от тях можеше да са епизоди от живота на принца. Други… спрях се при спомена за трескавия ми сън за Бърич… Копривка също? Споделяне на сънища с Копривка? Това ново прозрение преподреди спомена ми за съня. Не просто бях видял онези събития от гледната точка на Копривка. Бях споделил живота й с Умението. Възможно беше, също като с Предан, това споделяне-Умение да е било двупосочно. Онова, което ми се беше сторило надзърване в нейния живот, малко прозорче към Моли и Бърич, сега се разкриваше като нейна уязвимост пред моето безхаберие. Потръпнах при тази мисъл и реших твърдо да вдигна по-крепка стена около мислите си. Как можеше да съм бил толкова невнимателен? Колко ли свои тайни бях разпилял пред най-уязвимите за тях?
— Как бих могъл да разбера, ако момчето е Осезаващо? — попита сприхаво Сенч. — Та аз и за теб изобщо не знаех, преди сам да ми кажеш. Дори тогава отначало не разбирах за какво ми говориш.
Изведнъж се почувствах уморен. Омръзнало ми беше да лъжа. Кого се опитвах да заблуждавам с измамата си? Много добре знаех, че лъжите не може да се крият дълго, че рано или късно се превръщат в най-големите пукнатини в бронята ти.
— Подозирам, че е. И е свързан с котката. От сънищата, които съм имал.
Мъжът пред мен изведнъж се състари още повече. Поклати мълчаливо глава и наля още бренди и на двама ни. Изпих своето, докато той отпиваше бавно, замислено. Когато най-сетне проговори, рече:
— Мразя иронията. Тя е като пранга, оковала сънищата ни към страховете ни. Бях се надявал да си имал сън-връзка с момчето, свързване, което да ти помогне да го намериш с помощта на Умението. И ти наистина си имал, но с него разкриваш, че най-големият ми страх за Предан е основателен. Осезанието. О, Фиц. Жалко, че не бих могъл да се върна назад и да направя страховете си глупави, неуместни.
— Кой му даде котката?
— Един от благородниците. Подарък. Той получава твърде много подаръци. Всички се опитват да си спечелят благоразположението му. Кетрикен се старае да заделя по-ценните. Тревожи се, че ще разглезят момчето. Но това бе само една малка ловна котка… а ето, че може да се окаже подаръкът, който го е развалил за цял живот.
— Кой му я даде? — повторих настойчиво.
— Ще трябва да прегледам дневниците — призна Сенч и ме погледна навъсено. — Не можеш да очакваш един старец да има паметта на младеж. Ще направя всичко, което мога, Фиц. — Укорителният му поглед говореше много. След като се бях върнал в Бъкип, след като бях поел отново задачите си до него, трябваше да знам тези съдбоносни отговори. Тази мисъл породи нов въпрос в ума ми.