Странно се чувствах — да напомням на учителя си собствените му мъдри съвети. Видях го как кимна, макар и с неохота. Докато той ровеше из архаичните писмена и мърмореше, а писецът му редеше превода върху хартията, изчетох внимателно по-достъпния ръкопис. След това го препрочетох, надявах се да измъкна повече смисъл. При третото четене се усетих, че клюмам сънено. Сенч се наведе над масата и ме потупа по ръката.
— Иди да си лягаш, момче. От безсънието човек оглупява, а за това нещо умът ти ще трябва да е остър.
Тръгнах си и го оставих там, изгърбен над перото и хартията.
Превъртях се на гръб. Мускулите ми се бяха схванали от всичките стъпала, които бях изкачвал днес. Е, след като не можех да заспя, трябваше да видя поне какво добро мога да направя. Затворих очи в загърналия ме мрак и се отпуснах. Опразних ума си от всякакви грижи и се опитах да си припомня последния сън, който бях имал за момчето и котката.
Представих си възбудата им от нощта и лова. Призовах спомена си за миризмите, изпълнили въздуха, и се домогнах до неопределимата аура на сън, който не е мой. Можех почти да проникна в този сън, но не това беше целта ми. Помъчих се да събудя в паметта си спомен за неуловимо тънката връзка-Умение, която де бях усетил в мига на преживяването.
Принц Предан. Синът на моето тяло. С тези титли и определения в ума ми не съществуваха свързани образи, но те някак странно се замесваха в онова, което се опитвах да направя. Въображаемата ми представа за Предан, обсебващата идеализация за онова, което трябваше да е естественият ми син, стояха между мен и крехките нишки на връзката-Умение, които се мъчех да разплета. Каменните кости на замъка донасяха до ушите ми далечен ек от музика някъде в цитаделата. Това ме разсейваше. Примигах в тъмното. Бях изгубил всякакво усещане за време; нощта се простираше вечна около мен. Мразех тази стая без прозорци, изолирана от естествения свят. Мразех теснотията, която трябваше да понасям. Твърде дълго бях живял с вълка, за да мога да я търпя.
В отчаянието си изоставих Умението и се пресегнах с Осезанието към моя приятел. Все още пазеше преградите, които така често вдигаше напоследък. Успях да го усетя, че спи, а когато се подпрях на стените му, усетих глухия тътен на болка в краката и гърба му. Отдръпнах се бързо, щом почувствах как съсредоточаването ми върху болката му я изтласква напред в ума му. Усетил бях в него не страх или лошо предчувствие, а само умора и болни стави. Загърнах го в мислите си и предпазливо се домогнах до разума му.
Спя, уведоми ме той сърдито. След това: Тревожи ли те нещо?
Няма нищо. Исках само да знам, че сте добре.
О, да, добре сме. Чудесен ден, с вървене по сух прашен път. Сега спим край него. После добави малко по-добродушно: Не се тревожи за неща, които не можеш да промениш. Скоро ще съм с теб.
Пази ми Хеп.
Разбира се. Спи.
Успях да доловя мириса на влажна трева и дима от тлеещия огън, и дори солената пот на лежащия наблизо Хеп. Това ме успокои. Всичко беше наред в моя свят значи. Освободих се от всичко, освен от тези прости усещания и най-сетне се гмурнах в дълбините на съня.
— Длъжен ли съм да ти напомням, че ти трябва да ми служиш като личен слуга, а не обратното?
Думите, които ме жегнаха и събудиха, бяха произнесени с арогантното презрение на лорд Златен, но усмивката на лицето на Шута си беше неговата. Беше преметнал на ръката си дрехи и долових мириса на топла благоуханна вода. Вече беше облечен безупречно и облеклото му беше дори още по-елегантно от предния ден. Цветовете му днес бяха кремаво и горско зелено, с тънка позлата по маншетите и яката. Носеше нова обеца, клъбце златен филигран. Знаех какво има в него. Изглеждаше бодър и свеж. Надигнах се и си стиснах главата. Болеше ме.
— Главоболие от Умението ли? — попита ме той съчувствено.
Поклатих глава и болката изтрополи в черепа ми.
— Де да беше това. — Вдигнах очи към него. — Просто съм уморен.
— Мислех, че може би ще спиш в кулата.
— Не ми се стори редно. — Станах и понечих да се разкърша, но гърбът ми изпука болезнено. Шутът остави дрехите на рамката на леглото и седна до мен на разбърканите одеяла.
— Тъй. Някакви идеи къде може да е принцът?
— Твърде много. Навсякъде из херцогство Бък или вече дори извън границите му. Има твърде много благородници, които биха искали да го отвлекат. Ако е избягал сам, това само увеличава броя на местата, където може да е отишъл. — Водата още вдигаше пара. Няколко листа от горчив лимон плуваха на повърхността в простата глинена купа. Топнах с благодарност лицето си и го разтърках с ръце. Почувствах се по-буден и с ободрени за света сетива. — Трябва да се изкъпя. Парните бани зад гвардейската казарма има ли ги още?