— Да, но слугите не ги използват. Трябва да внимаваш да не се върнеш към старите си навици. Личните слуги общо взето получават водата, в която се е изкъпал вече господарят или господарката. Или сами си носят от кухните.
Изгледах го накриво.
— Довечера ще си донеса сам. — Продължих да използвам колкото мога малкия умивалник, а той седеше и ме наблюдаваше мълчаливо. Докато се бръснех, отбеляза кротко: — Утре ще трябва да станеш по-рано. Целият кухненски персонал знае, че съм ранобудник.
Погледнах го слисано.
— И?
— И ще очакват слугата ми да слезе за подноса ми със закуската.
Беше прав. Трябваше да се постарая да вляза добре в ролята си, ако държах да открия нещо полезно.
— Ще отида сега — предложих.
Той поклати глава.
— Не и в този вид. Лорд Златен е горд и темпераментен мъж. Не би търпял такъв рошав слуга, какъвто си сега. Ще трябва да влезеш в ролята си. Ела с мен и седни.
Последвах го в светлата и проветрена господарска стая. Беше подредил на масата си гребен, четка и ножици и бе поставил и голямо огледало. Стегнах се да го изтърпя. Отидох до вратата да се уверя, че я е заключил срещу нежелани натрапници. После седнах на един стол и зачаках да окълца косата ми в късата слугинска подстрижка. Развързах опашката си, докато лорд Златен взимаше ножиците. Когато се погледнах в огледалото му с красивата рамка, едва се познах. Има нещо в големите стъклени огледала, когато човек се види в тях изведнъж. Реших, че Славея беше права. Наистина изглеждах много по-стар от годините си. Огледах лицето си по-внимателно и се изненадах, като видях колко се е заличил белегът ми. Все още се виждаше резка, но не беше толкова забележима, колкото на младежкото ми ненабръчкано лице. Шутът ме остави да се погледам. После хвана косата ми. Погледнах нагоре към лицето му в огледалото. Беше прехапал долната си устна, обзет от мъчителна колебливост. Накрая хвърли ножиците на масата.
— Не! Не мога да се насиля да го направя, а и не мисля, че трябва. — Пое си дъх, после бързо прибра косата ми във воинската опашка. — Пробвай дрехите — подкани ме. — Трябваше да гадая за размера, но никой не очаква дрехите на слугата да са добре скроени, нали така.
Върнах се в стаичката си и огледах облеклото, метнато на рамката на леглото. Дрехите бяха от познатия син домоткан плат, какъвто винаги бяха носили всички слуги в Бъкип. Не беше толкова различно от дрехите, които бях носил като дете. Но когато ги облякох, се почувствах различно. Навличах си дрехи, които ме отличаваха в очите на всички като презрян слуга. Камуфлаж, казах си. Всъщност не бях слуга на никого. Но внезапно ме жегна мисълта как ли се беше чувствала Моли, когато за първи път бе облякла синята рокля на слугинче. Копеле или не, аз бях синът на принц. Никога не бях очаквал, че ще нося дрехи на слуга. На мястото на моя нападащ елен на Пророка бе извезан златният фазан на лорд Златен. Но все пак дрехите ми стояха добре и признах с неохота:
— Всъщност това са най-добрите дрехи, които съм носил някога. Имам предвид като качество.
Шутът се подпря на вратата да ме огледа и за секунда ми се стори, че улових в очите му безпокойство. Но той се ухили, след което направи показно кръг около мен, за щателен оглед.
— Ставаш, Том Беджърлок. До вратата има ботуши, с три пръста по-дълги от моите и по-широки също. Най-добре ще е да прибереш вещите си в скрина, та ако някой полюбопитства да хвърли поглед на стаите ни, да няма нищо, което да събуди подозрение.
Това го направих припряно, докато Шутът бързо подреждаше своята стая. Мечът на Искрен отиде под дрехите ми в скрина. Едва стигнаха да го покрият. Ботушите ми прилегнаха толкова добре, колкото прилягат обикновено нови обувки. Е, с времето щяха да станат по-удобни.
— Сигурен съм, че си спомняш пътя до кухните. Винаги ям закуската си на поднос в стаята си; момчетата в кухнята ще се зарадват, като видят, че ти поемаш задачата с носенето й. Това може да ти отвори достъп до слугинските клюки. — Замълча. — Кажи им, че съм ял малко снощи и затова тази сутрин имам вълчи апетит. И донеси достатъчно за двама ни.
Беше странно да го слушам как ми нарежда толкова щателно, но си напомних, че е време да свиквам. Тъй че се поклоних ниско и измърморих: „Да, господарю“, преди да се запътя към вратата. Той понечи да се усмихне, усети се и бавно ми кимна.
Замъкът отдавна се беше разбудил. Бързаха други слуги, подменяха свещи, метяха мокри пътеки или щъкаха насам-натам с чисти ленени кърпи и ведра с вода за миене. Навярно това бе заради новата ми гледна точка, но ми се стори, че в Бъкип има много повече слуги, отколкото помнех. Не само този аспект се беше променил. Планинските порядки на кралица Кетрикен личаха по-явно от всякога. През годините на пребиваването й вътрешността на замъка се бе издигнала до нови стандарти за чистота. Строга простота характеризираше обзавеждането на залите, през които минавах, заменила пищната натруфеност, която ги запълваше някога. Гоблените и знамената, които бяха останали, бяха чисти и без паяжини.