— Добре. Благодаря.
Изтекоха няколко мига, докато перото му драскаше енергично по хартията. Веднъж-дваж той вдигна очи и ме погледна замислено, което ме притесни. Отидох до прозореца и погледнах навън. Беше чудесен ден. Съжалих, че не можех да го посветя единствено на себе си. Замириса ми на стопен восък, обърнах се и видях, че лорд Златен поставя печата си на писмата. Остави восъка да поизстине малко и ми ги подаде.
— Заминавай при шивача и търговеца на оръжие. Колкото до мен, мисля да се поразходя малко из градините, а след това съм поканен в гостната на кралицата за…
— Видях я. Кетрикен. — Преглътнах горчивия си смях. — Толкова отдавна изглежда: как събуждаме каменните дракони и всичко останало. А после се случва нещо и все едно е било вчера. Последния път, когато видях Кетрикен, беше възседнала Искрен-Дракона и се сбогува с нас. Сега, днес, я видях пак и всичко изведнъж се върна, толкова реално. А тя управлява тук като кралица вече над десетилетие. И какво? Отдръпнах се от всичко това, за да се изцеря и защото си мислех, че не мога повече да съм част от него. Сега се връщам, оглеждам се и си мисля, ето, пропуснал съм собствения си живот. Докато съм бил сам и далече, той е продължавал тук, без мен, и съм обречен завинаги да бъда чужденец в собствения си дом.
— Съжаленията са безполезни — отвърна Шутът. — Единственото, което можеш да направиш, е да започнеш оттам, където си. А кой знае? Може онова, което връщаш от самоналоженото си изгнание, да се окаже точно каквото е нужно.
— А времето отминава, докато си говорим.
— Съвсем вярно — отвърна лорд Златен. И посочи към гардероба си. — Палтото ми, Беджърлок. Зеленото.
Отворих крилата на гардероба и извадих поисканото облекло измежду множеството му събратя, после затворих вратите, доколкото можах — гардеробът беше натъпкан до пръсване. Поднесох му палтото така, както често бях виждал да го прави Чарим за Искрен, и му помогнах да го облече. Той ми протегна китките си, оправих маншетите и пригладих пешовете. В очите му пробяга веселие.
— Много добре, Беджърлок — промърмори господарят ми, тръгна пред мен до вратата, спря и изчака да му я отворя.
След като той излезе, пуснах резето и бързо довърших изстиващата закуска. Струпах отново блюдата на подноса. Надникнах от входа към личната стая на Шута. После запалих свещ, влязох в стаичката си и затворих плътно вратата. Без свещта тъмнината вътре щеше да е непрогледна. Отне ми няколко мига, докато напипам резето да я заключа, а после — два опита, преди да натисна подходящото място на стената. Въпреки недоволството на схванатите ми крака отнесох меча на Искрен по многото стъпала в кулата на Сенч и го подпрях в ъгъла до лавицата над камината.
Върнах се в стаята на Шута и почистих масата. Когато се погледнах в огледалото, с нещата от закуската в ръце, видях слуга от Бъкип. Въздъхнах тихо, напомних си да държа очите си наведени и излязох.
Наистина ли се бях страхувал, че при връщането ми в замъка всички моментално ще ме познаят? Истината беше, че никой изобщо не ме и забеляза. Само бегъл поглед към облеклото ми и наведените ми очи — и ме заличаваха от ума си. Вярно, че получавах по някой кос поглед от другите слуги, но повечето от тях бяха твърде заети със собствените си задачи. Неколцина ме поздравяваха припряно и приемах сърдечно поздравите им. Трябваше да си създам приятелства сред тях, защото в една голяма къща не става нищо, без слугите да го научат. Върнах блюдата в кухнята и излязох от замъка. Стражите ме пуснаха, без дума да ми кажат. Тръгнах по стръмния път надолу към града. Беше хубав ден и по пътя бе оживено. Лятото, изглежда, бе решило да се позадържи. Тръгнах след група дамски слугини, поели към града с кошници в ръце. Погледнаха ме веднъж-дваж нащрек, след което ме забравиха. През останалата част от пътя надолу слушах жадно клюките им, но в тях не долових нищо. Говореха си за празненствата, които щяха да придружат годежа на принца, и какво щели да носят господарките им. Кралицата и Сенч бяха успели по някакъв начин да прикрият отсъствието на принца.
В града бързо се оправих със задачите, дадени ми от лорд Златен, но ушите ми слухтяха за всяка дума, която можеше да е свързана с Предан. Намерих дюкяна на шивача без трудности. Както ми беше казал лорд Златен, знаех го отпреди, когато беше свещарницата на Моли. Беше странно да вляза там. Шивачът прие акредитива ми без колебание, но цъкна на заповедта на лорда да побърза с шиенето.
— Все пак, платил ми е доста добре, за да пожертвам една нощ спане. Дрехите ти ще са готови за утре.