Мина зад стола ми с полюшващия се наниз. Видях как го спусна към лицето ми и без да ми казва, наведох глава, за да го завърже на врата ми. Талисманът не ме накара да се почувствам по-различно, но от хладните й пръсти по гръбнака ми плъзнаха ледени тръпки. Чух гласа й зад себе си:
— Лаская се, че съм улучила точно мярката. Не трябва да е много хлабаво, за да не виси, нито много стегнато, за да не души. Я да те видя сега. Обърни се.
Послушах я и се извъртях в стола. Тя погледна наниза, погледна лицето ми и се усмихна широко.
— О, да, ще върши работа. Макар че си по-висок, отколкото те помнех. Трябваше да използвам по-малко мънисто за това тук… Е, ще стане и така. Мислех си, че може да се наложи малко донагласяне, но се боя, че ако започна да го преправям, ще се върна към оригинала. Ще го носиш с вдигната яка, ето така, да се вижда само част от него. Така. Ако се окажеш в положение, в което чувстваш, че може да е от полза, намери си повод да си разхлабиш яката. Открий го да се вижда и хората ще те намират за по-убедителен събеседник. Ето така. Дори мълчанието ти ще очарова.
Погледна ме в лицето, докато придърпваше яката да е по-отворена около талисмана. Вдигнах очи към нея и усетих как лицето ми се изчерви. Очите ни се сплетоха.
— Много добре действа, наистина — отбеляза тя и без да се смущава, наведе лице, за да ми поднесе устните си. Да не я целуна беше немислимо. Устните й бяха топли.
Разделихме се гузни, понеже бравата изскърца. Вратата се открехна и на фона на яркия ден се очерта женски силует. Жената влезе и затвори вратата.
— Фуу. Тук е по-хладно, слава на Еда. О. Моля за извинение. Гледаше ли?
Имаше същите лунички по носа и ръцете. Явно племенничката на Джина. На двайсет и няколко. Носеше кошница с прясна риба.
Фенел притича да я поздрави и се заусуква около глезените й. Ти ме обичаш най. Най-много. Знам, че ме обичаш. Хайде, гушни ме.
— Не. Пробвахме талисман. Май действа. — Тонът на Джина ме прикани да споделя веселието й. Племенничката я погледна, после мен, разбрала, че я изключваме от някаква шега, но го прие добродушно. Вдигна Фенел, а той потърка муцуна в лицето й да покаже, че си е негова.
— Трябва да тръгвам. Имам да свърша още няколко неща, преди да се върна в замъка. — Не бях много убеден, че искам да си тръгна. Но желанието ми да остана не се връзваше изобщо с онова, което уж трябваше да правя в Бъкип. И най-вече, трябваше ми малко време насаме със себе си, за да реша какво се беше случило току-що и какво означава то за мен.
— Веднага ли трябва да си ходите? — попита ме племенничката на Джина. Като че ли искрено беше разочарована, като ме видя да ставам от стола. — Рибата е много, ако благоволите да останете и да хапнете с нас.
Неочакваната й покана ме изненада, както и искреният интерес в очите й.
Моята риба. Скоро ще я изям. Фенел погледна с обич рибата в кошницата.
— Талисманът май наистина действа много добре — подхвърли отстрани Джина. Неволно придърпах яката да я позатворя.
— Наистина трябва да си ходя, за съжаление. Имам работа, а и ме очакват горе в цитаделата. Но ви благодаря за поканата.
— Може би някой друг път, тогава — предложи племенничката, а Джина добави:
— Разбира се, някой друг път, скъпа. Но преди господинът да си е тръгнал, да ти го представя. Том Беджърлок. Помоли ме да се погрижа за сина му, мой млад приятел, казва се Хеп. Когато пристигне, може да остане у нас за ден-два. А Том със сигурност ще вечеря тогава с нас. Том Беджърлок, това е племенничката ми, Мискя.
— Мискя, за, мен е удоволствие — казах. Позадържах се, докато си разменим любезности за довиждане, и след това забързах под яркото слънце и сред шума на града. Докато крачех към замъка, наблюдавах реакцията на хората, които срещах. Наистина като че ли ми се усмихваха повече от обикновено, но осъзнах, че може да е просто от това, че срещат погледа ми. Обикновено гледах настрана от непознати по улицата. Незабелязания човек не го запомнят, а това е най-доброто, на което може да се надява един убиец. След това си напомних, че вече не съм убиец. Въпреки това реших да сваля наниза веднага щом се прибера. Открих, че да те гледат непознати благосклонно без причина е по-изнервящо, отколкото да будиш подозрението им още като те видят.
Продължих по стръмния път нагоре към цитаделата и стражите пак ме пропуснаха. Слънцето се беше вдигнало високо, небето беше ясно и синьо, никой не показваше с нищо, че знае, че единственият наследник на короната на Пророка е изчезнал. Хората си вършеха обичайните задачи с не повече загриженост, отколкото като във всеки работен ден. При конюшнята няколко височки хлапета бяха обкръжили един дебел младок. Разбрах, че е идиот, по плоското лице, малките уши и изплезения език. Страх бавно се показваше в малките му очички, докато момчетата го приближаваха от всички страни. Един от другите коняри ги гледаше раздразнено.