Изведнъж ми се дощя да сменим темата, но единственото, което ми хрумна, беше:
— Днес се видях с Джина. Тя ми направи ето това. — Разтворих яката на ризата си.
Той зяпна — първо талисмана, после лицето ми. Изглеждаше поразен. След това на лицето му се плъзна широка глупава усмивка.
— Трябва уж да кара хората да са добри към мен — обясних. — Да противодейства на мрачната ми външност, мисля, макар че тя беше достатъчно учтива да не ми го каже пряко.
Той си пое дъх.
— Прикрий го — помоли ме със смях и докато го правех, извърна очи. Отиде припряно до прозореца и се загледа навън. — Не са настроени към моето кръвно наследство, но това не значи, че съм напълно неуязвим срещу тях. Често ми напомняш, че в някои отношения все пак съм човек.
Развързах го от врата си и му го подадох.
— Можеш да го вземеш и да го проучиш, ако искаш. Не съм сигурен, че искам да го нося. По-скоро бих искал да знам какво хората мислят за мен такъв, какъвто съм.
— Малко се съмнявам в това — отвърна той, но взе талисмана от ръката ми. Вдигна го във въздуха, огледа го, след това погледна мен. — Настроен е към теб, нали?
Кимнах.
— Интригуващо. Бих искал да го задържа за ден-два. Обещавам да не го разглобявам. Но смятам, че след това трябва да го носиш. Винаги.
— Ще помисля за това — отвърнах, но не изпитвах желание да си го слагам пак.
— Сенч искаше да те види веднага щом се върнеш — каза той изведнъж, сякаш току-що си го е спомнил.
И с това приключихме. Усетих, че дори да не съм извинен, то поне ми е простено, че съм влязъл там, където не ми е работа.
Сега, докато вървях след Сенч по тесния коридор, попитах:
— Как е било построено всичко това? Как може един такъв лабиринт, който се вие през целия замък, да е останал в тайна?
Той вървеше пред мен със запалена свещ. Заговори ми през рамо, тихо:
— Част от него е построена в самите кости на замъка. Нашите предци изобщо не са били доверчиви хора. Част е била замислена като тайни убежища. Една част винаги е била използвана за шпиониране. Част е била използвана за стълбища за слугите, вградени в тайните проходи по време на интензивни преустройства, след пожари например. А една част беше направена преднамерено, по твое време. Като беше малък, помниш ли когато Умен заповяда трапезарията в гвардейските помещения да бъде преустроена?
— Смътно. Не обърнах много внимание тогава.
— Никой не обърна. Може би си забелязал, че към две от стените беше добавена дървена фасада.
— Стената с долапите ли? Мислех, че е направена, та да има повече килери и долапи. Така трапезарията стана по-малка, но пък по-топла.
— А над долапите има проходи и прорези за наблюдение. Умен искаше да знае какво мисли гвардията за него, от какво се боят, на какво се надяват.
— Но хората, които са го строили, не може да не са знаели.
— Водеха се различни майстори за различните работи. Аз лично добавих процепите за наблюдение. И да им се е сторило на някои странно, че таваните на долапите се правят толкова здрави, не казаха нищо. Ето че стигнахме. Шшт.
Той повдигна тънката кожена завеска на стената и надникна. След миг прошепна:
— Ела.
Безшумната врата ни пропусна в малка камера. Там отново спряхме, Сенч надникна през една шпионка, след което леко почука.
— Влез — чух гласа на Кетрикен.
Пристъпих след Сенч и се озовах в малка дневна до спалнята на кралицата. Свързващата врата към спалнята й беше затворена и залостена. Стаята бе обзаведена оскъдно, в суровия, но уютен планински стил. Няколко ароматни свещи осигуряваха светлина в помещението без прозорци. Масата и столовете бяха от голо светло дърво. Постелката на пода и стенните пана бяха изработени от треви, изтъкани в сцена с водопади, изсипващи се по планински склон. Разпознах в изработката им ръката на самата Кетрикен. Като изключим това, стаята беше гола. Всичко това забелязах периферно, защото в центъра на стаята стоеше самата тя. Моята кралица.
Очакваше ни. Беше облечена в семпла рокля, в синьото на Бък, с елек от бяло и златно. Златистата й коса бе прибрана около главата и увенчана само с тънка сребърна коронка. Беше с празни ръце. Друга жена щеше да държи ръкоделието си или поднос с храна, но не и нашата кралица. Очакваше ни, но не долових у нея нетърпение или безпокойство. Реших, че е медитирала, защото около нея все още се долавяше аура на спокойна безметежност. Очите ни се срещнаха и тънките бръчици в ъгълчетата на устата и очите й ми се сториха лъжовни, защото в сплетените ни погледи нямаше и намек за изтекло време. Куражът, на който винаги се бях възхищавал, все още се излъчваше от нея, а сдържаността и самодисциплината й бяха като броня. И все пак…