— Разбира се. Ти си прав. — Тя вдиша дълбоко. — Но какво би могло да е решението ни? Не сме открили нищо, както и Фицрицарин. Ти ме посъветва да пазя в тайна изчезването му, за да не изпаднат хората в паника и това да доведе до прибързани решения. Но няма никакви искания за откуп. Може би трябва да оповестим публично, че принцът е изчезнал. Все някой, все някъде трябва да знае нещо. Мисля, че трябва да го оповестим и да помолим хората за помощ.
— Все още не — чух се да казвам. — Права сте в твърдението си, че някой някъде трябва да знае нещо. А ако знаят, че принцът не е в Бъкип и не са го съобщили, значи имат някаква причина. Бих искал да зная каква е тя.
— Тогава какво предлагаш? — попита Кетрикен настойчиво.
Знаех, че това ще я ядоса, но все пак го предложих.
— Дайте ми още малко време. Ден, най-много два. Нека да поразпитам още и да подуша тук-там.
— Но дотогава с него може да се случи какво ли не!
— Всичко, каквото е могло да се случи с него, вече се е случило — изтъкнах хладно. А след това изрекох спокойно горчивите думи: — Кетрикен. Ако някой го е отвлякъл, за да го убие, вече са го убили. Ако са го отвлекли, за да го използват, още очакват нашия ход в тази игра. Ако е избягал, може да се върне. Докато държим отсъствието му в тайна, следващият ход е наш. Оповестим ли го, друг ще изиграе хода вместо нас. Ще се появят благородници, които ще раздерат провинцията, за да го търсят, и не всички ще ги е грижа за неговото благополучие. Някои ще искат да го „освободят“, за да си издействат привилегии, а други може да помислят да измъкнат плячката от челюстите на друга невестулка.
Тя затвори очи и с неохота кимна. Гласът й беше напрегнат.
— Но все пак знаеш, че времето изтича. Каза ли ти Сенч, че идва делегация на Външните острови, за да оповестим официално годежа на принц Предан? Когато пристигнат, след две седмици, трябва да съм готова до го представя или рискувам не само да се окажем в неудобно положение, но и края на грижливо подготвяния мирен договор, който се надявам да превърна в траен съюз.
— Купен с твоя син. — Думите излязоха от устата ми, преди да разбера, че съм ги помислил.
Тя ме изгледа твърдо.
— Да. Така, както съюзът на Планините с Шестте херцогства беше купен с мен. Смяташ ли, че сделката е лоша?
Заслужил си бях упрека. Наведох глава.
— Не, кралице. Смятам, че е най-добрата сделка, която Шестте херцогства са сключвали някога.
Тя кимна на комплимента ми и на страните й изби лека червенина.
— Ще се вслушам в съвета ти, Фиц. Още два дни ще търсим Предан сами, преди да разкрием отсъствието му на нашия народ. През тези дни ще използваме всяко средство на разположение, за да открием какво може да се е случило с него. Сенч ти е отворил тайния лабиринт между стените на Бъкип. Не ми харесва това, което той говори за нас — че скришом шпионираме собствените си хора, но ти давам свободата да го използваш, Фицрицарин. Зная, че няма да злоупотребиш с него. Използвай го както намериш за разумно.
— Благодаря, ваше величество — отвърнах малко притеснено. Всъщност позволението й не ме зарадва особено — достъпът до малките мръсни недостатъци на всеки лорд и дама от двора не беше никак приятен. Не погледнах Сенч. Какво ли му беше струвало да е в течение не само на големите тайни на трона, но и на срамните грехове на хората в цитаделата? Що за пороци неизбежно беше виждал, какви ли болезнени отклонения неволно беше зървал и как след това бе гледал в очите тези хора всеки ден в просторните, добре осветени зали?
— … и направи каквото трябва да направиш.
Умът ми се беше зареял. Кралицата ме гледаше с очакване. Отвърнах по единствения възможен начин:
— Да, ваше величество.
Тя отрони тежка въздишка, все едно се беше страхувала да не откажа. Или навярно се боеше от това, което трябваше да каже.
— Направи го тогава, Фицрицарин, мой верни приятелю. Не бих те жертвала така, ако можеше да го избегна. Пази се. Внимавай с отварите и билките, защото колкото и точен да е бил твоят учител, няма превод, на който можеш безусловно да се довериш. — Пое си дъх и добави, с друг тон: — Ако, Сенч или аз те притиснем твърде много, кажи ни. Умът ти трябва да е нащрек срещу майчиното ми сърце. Недей… не позволявай да се посрамя в това, като поискам повече, отколкото можеш… — Гласът й заглъхна. Мисля, че повярва, че съм я разбрал. Пое си отново дъх. Извърна глава, сякаш вярваше, че с това ще скрие сълзите си. — Тази нощ ли ще започнеш? — попита с неестествено тънък глас.