Знаех на какво се бях съгласил току-що. Разбирах, че съм застанал на ръба на пропаст.
И се хвърлих стремглаво в нея.
— Да, кралице.
Как да опиша дългото изкачване по стъпалата към кулата? Сенч водеше по тайните лъкатушещи проходи и аз следвах колебливата светлина на лампата в ръката му. Страх и очакване се бореха в мен. Имах чувството, че съм оставил стомаха си далече зад себе си, и копнеех да ме догони по стъпалата. Възбудата ме обземаше, докато се приближавах към „привилегията“, от която така дълго бях лишен. Трябваше уж да съм съсредоточен единствено върху това да намеря и спася принца, но перспективата да се удавя в Умението господстваше над всичките ми мисли. Тя ме ужасяваше и изкусяваше. Усещах кожата си стегната и жива, а сетивата ми сякаш се бяха изпънали извън ограниченията на плътта. Музика сякаш се носеше из въздуха на границите на слуха ми.
Сенч задейства механизма на вратата и ми махна да мина пред него. Когато го подминах, ми подхвърли:
— Изглеждаш изнервен като младоженка, момче.
Покашлях се.
— Странно ми е да се хвърля презглава в онова, което така упорито се стараех да избягвам.
Той затвори вратата. Огледах стаята. В камината пукаше огън. Макар и в разгара на лятото, дебелите каменни стени сякаш излъчваха студ. Мечът на Искрен бе подпрян до камината, където го бях оставил, но някой беше махнал кожата от дръжката.
— Познал си меча на Искрен — подхвърлих.
— Как бих могъл да не го позная? Радвам се, че си го опазил.
Засмях се.
— По-скоро той ме опази. Добре. Какво точно предлагаш?
— Предлагам ти да се настаниш удобно и да се опиташ да потърсиш принца с Умението. Това е всичко.
Огледах се да си намеря къде да седна. Не и на камъните пред огнището. Да, както винаги имаше само един удобен стол близо до огъня.
— А отварите и билките, за които спомена кралицата?
Сенч ме изгледа накриво. Мисля, че долових някакво притеснение в погледа му.
— Не мисля, че ще ни трябват. Има предвид няколко свитъка от колекцията за Умението. Чайове и тинктури, препоръчвани за ученици, които срещат затруднения в постигането на състояние на приемане. Обсъждали сме да ги използваме при принц Предан, но решихме да го отложим, докато не се убедим, че наистина са необходими.
— Гален никога не използваше никакви билки, докато ни учеше. — Взех едно високо трикрако столче от работната маса и го поставих срещу стола на Сенч. Настаних се на него. Той се отпусна в стола си, но се оказа, че трябва да ме гледа отдолу. Подозирам, че това го подразни, защото ми отвърна сприхаво:
— Гален не е използвал билки, докато обучаваше теб. Никога ли не си подозирал, че може би другите от твоята котерия на Умението са получавали повече грижи, за които не си бил в течение? Аз — да. Разбира се, никога няма да съм сигурен в това.
Само свих рамене. Какво друго можех да направя? Беше преди години и всички те бяха мъртви, някои — от моите ръце. Какво значение имаше вече? Но мислите събудиха старата ми неприязън към Умението. Изкусителното очакване изведнъж премина в страх. Смених темата.
— Откри ли кой е дал котката на принца? — Сенч беше изненадан от внезапната промяна.
— Аа… да, разбира се. Лейди Бресинга от Гейлтон и нейният син Любезен. Подарък за рожден ден. Бе му поднесена в малка сбруя, обшита със скъпоценни камъни, с каишка. Животното беше около двегодишно, дългокрако, с пъстра козина, с плоска муцуна и опашка, дълга колкото тялото. Тези животни не може да се развъждат домашно, трябва да се хванат в дива бърлога, преди да са отворили очи, за да може изобщо да се направи нещо с тях. Екзотично ловно животно, подходящо за самотен лов. Принцът се привърза към него веднага.
— Кой го е взел от бърлогата? — попитах.
— Нямам представа. Майстор-ловецът им, предполагам.
— Котката хареса ли принца?
Сенч се намръщи.
— Всъщност не съм се интересувал от това. Доколкото помня, подходиха към подиума, като лейди Бресинга държеше края на каишката, а синът й всъщност носеше животното. Изглеждаше почти замаяно от цялата светлина и шумове на празненството. Помислих си дали не са го упоили, за да не изпадне в паника и да се опита да избяга. Но след като поднесоха поздравленията си на принца, дамата постави края на каишката в ръката му, а Любезен, синът й, положи котката в краката на Предан.
— Тя опита ли се да се измъкне? Дърпаше ли каишката?
— Не. Както казах, изглеждаше много кротка, почти неестествено кротка. Мисля, че само погледна принца, а след това го бутна по коляното с глава. — Погледът на Сенч стана унесен и разбрах, че добре обученият му ум се мъчи да си спомни сцената най-подробно. — Той посегна да я погали, а тя се дръпна страхливо. След това подуши дланта му. После направи нещо странно — отвори широко уста и вдиша от шепата му, все едно вкусваше миризмата му. След това като че ли го прие. Потърка главата си в крака му, както правят малките котета. Един слуга се опита да я изведе, но тя не искаше да тръгне, така че остана до стола на принца до края на вечерта. Той беше много доволен.