Както винаги, умът на Сенч бе способен да стига до много по-сложни изводи от моя. За мен беше почти облекчение, че е до мен, за да усъвършенства идеите ми. Не исках наставникът ми да е с отслабнал ум и тяло. В толкова много отношения той все още стоеше като щит между мен и света. Кимнах на предположенията му.
Той изведнъж стана.
— Толкова повече основание имаме да продължим по плана си. Ела, седни на моя стол. Приличаш на папагал, кацнал така на това столче; няма как да ти е удобно. Онова, на което наблягат всички основни свитъци, е, че практикуващият Умението трябва да си намери удобно място, в което тялото му да е отпуснато и да не възпрепятства ума.
Отворих уста да му кажа, че това е обратното на онова, което Гален беше правил с нас. Напротив, докато ни учеше, той ни караше да се чувстваме телесно толкова окаяни, че умът ни да се превърне в единствения ни изход. Затворих уста и го премълчах. Безполезно бе да протестирам или да разсъждавам за онова, което бе правил Гален. Този извратен мрачен човек ни бе изтезавал всички и бе изкривил онези, които бяха успели в обучението, в безразсъдно вярна на принц Славен котерия. Може би имаше нещо общо; може би беше искал да прекърши телесната съпротива и умствената преценка, преди да ни претопи в желаната котерия.
Седнах в стола на Сенч. Още пазеше топлината и отпечатъка от тялото му. Чувствах се странно да седя на него в негово присъствие. Беше все едно, че се превръщам в Сенч. Той зае мястото ми на високото столче и ме погледна самодоволно отгоре. Скръсти ръце на гърдите си, наведе се и ми се подсмихна:
— Е, удобно ли е?
— Не — признах.
— Пада ти се — измърмори той и се засмя. След това стана и добави сериозно: — Какво мога да направя, за да ти помогна?
— Нищо.
— Толкова ли е трудно? — Беше искрен въпрос.
— Нощес опитах няколко пъти. Нищо не се случи, освен че ме заболя глава.
— О. — За миг, изглеждаше обезкуражен. После заяви: — Значи просто ще трябва да опитаме пак. — И добави тихо: — Защото какво друго можем да направим?
Не можах да измисля отговор на това. Облегнах се в стола му и се опитах да отпусна тялото си. Вторачих се в лавицата над камината му, но цялото ми внимание се прикова в един нож за плодове, забит в дървото. Аз бях направил това, преди години. Не беше сега моментът да разсъждавам над този инцидент. Въпреки това неволно отроних:
— Днес се промъкнах в старата си стая. Изглежда все едно, че не е използвана, откакто спах в нея за последен път.
— Не е. Според традицията на замъка тя е обитавана от призрак.
— Шегуваш се!
— Не. Помисли си. Осезаващото Копеле спеше там, а него го убиха в подземията на замъка. Чудесна основа за приказка за призраци. Освен това са виждали мигащи сини светлини през кепенците и нощем, а веднъж едно конярче видяло Петнистия да наднича през прозореца по пълнолуние.
— Запазил си я празна.
— Не съм съвсем лишен от сантименталност. А и дълго време се надявах, че един ден ще се върнеш. Но стига с това. Имаме задача.
Поех си дъх.
— Кралицата не спомена за съобщението, че принцът е Осезаващ.
— Да. Не спомена.
— Защо?
Той помисли.
— Може би някои неща са толкова плашещи, че дори нашата добра кралица не може да си наложи да ги обмисли.
— Искам да видя това писмо.
— Значи ще го видиш. По-късно. — Помълча, след което ме попита навъсено: — Фиц? Ще се отпуснеш ли да свършиш това нещо, или ще продължаваш да го протакаш?
Поех си дълбоко дъх, бавно издишах и приковах погледа си в гаснещите пламъци. Вгледах се в сърцето си и постепенно започнах да освобождавам ума си от всякакви мисли. Разтворих се за Умението.
Умът ми започна да се разгръща. През годините много пъти съм мислил как би могъл човек да опише Умението. Нито едно сравнение всъщност няма да е съвсем на място. Като надиплен къс коприна, умът се отваря, отваря и отваря, и отново се отваря, и става по-голям, а в същото време някак по-тънък. Това е един образ. Друг възможен образ е, че Умението е като невидима река, която тече вечно. Когато човек съзнателно й обърне внимание, може да бъде поет от течението й и повлечен, за да се понесе с него. В буйните й води умовете могат да се докосват и сливат.
Но никакви думи или прилики няма да са съвсем точни, също както не можеш да опишеш с думи миризмата на пресен хляб или жълтия цвят. Умението е Умението. То е наследствената магия на Пророците. Много хора в Шестте херцогства имат частица от него. У някои то гори достатъчно силно, за да може боравещият с него да чува мислите им. Понякога могат дори да въздействат на онова, което мисли човек, докоснат от Умението. Много по-редки са тези, които могат да се пресягат с Умението. Тази способност обикновено не е нищо повече от опипване слепешком, освен ако талантът не бъде обучен. Отворих се за него и оставих съзнанието ми да се разшири, но без никакви очаквания да достигне до когото и да било.