— Не, Фиц.
— Сенч. — Заговорих със скрит страх. — Болката ще ме убие.
Видях колебание в очите му. Но след това той каза:
— Не мисля, че ще те убие. Освен това аз съм до теб, момче. Ще се погрижа за теб. Трябва да се опиташ да минеш през това без дрогата. Заради Предан. Заради Шестте херцогства.
Отказът му ме накара да онемея. Разкъсваха ме обида и негодувание.
— Добре — процедих през зъби. — Имам малко в торбата в стаята си. — Помъчих се да събера воля да стана.
Миг мълчание. След това той неохотно призна:
— Имаше, да. Вече нямаш.
Смъкнах кърпата от челото си и го изгледах с яд. Гневът ми извличаше сила от болката.
— Нямаш право! Как смееш?!
Той си пое дъх.
— Смея толкова, колкото ми налага необходимостта. А необходимостта е голяма. — Зелените му очи се впиха неумолимо в моите. — Тронът се нуждае от таланта, който притежаваш само ти. Няма да позволя нищо, което да отслаби Умението ти.
Не откъсна поглед от мен, но аз едва можех да го гледам. Светлината блестеше ярко около него, пронизваше мозъка ми. Едва успях да се овладея и да не хвърля проклетия компрес в лицето му. Той сякаш го усети, защото го взе и ми подаде друг, току-що изстискан. Жалка утеха, но все пак го поставих на челото си и се отпуснах в стола. Искаше ми се да заскимтя от безсилие и мъка. Успях да изпъшкам:
— Болка. Това означава за мен да бъда Пророк. Болка и това, че ме използват.
Не ми отвърна. Най-силният му упрек винаги беше това, мълчанието, което ме принуждаваше да чувам отново и отново собствените си думи. Свалих компреса от челото си. Той вече беше приготвил нов. Щом го притиснах до очите си, каза кротко:
— Болка и това, че те използват. И аз съм така. Както и Искрен, и Рицарин, и Умен преди тях. Но знаеш, че има и нещо повече. Ако нямаше, нямаше да си тук.
— Може би — признах с неохота. Умората ме надвиваше. Искаше ми се просто да се свия около болката си и да заспя, но продължавах да се боря. — Може би, но не е достатъчно. За преминаването през всичко това.
— А какво още би поискал, Фиц? Защо си тук?
Знаех, че въпросът е риторичен, но притеснението се бе задържало твърде дълго в мен. Отговорът бе много близо до устните ми, а болката ме накара да го изрека, без да мисля. Повдигнах единия край на компреса, за да го погледна.
— Правя го, защото искам бъдеще. Не за себе си, а за момчето ми. За Хеп. Сенч, много сбърках с него. На нищо не го научих, нито как да се бие, нито как да се препитава. Трябва да го дам за чирак при добър майстор. Гиндаст. При него иска да се учи. Иска да стане дърводелец, а аз трябваше да предвидя, че това ще дойде, и да спестя пари, но не го направих. И ето го вече на възраст да се учи, а аз нямам какво да му дам. Монетите, които съм спестил, не стигат да…
— Мога да уредя това — отвърна спокойно Сенч. И ме попита, почти ядосано: — Нима си мислеше, че няма да го направя? — Нещо на лицето ми ме издаде, защото той се надвеси над мен навъсен и възкликна: — Мислел си, че трябва да направиш това, за да ме помолиш за помощ, нали? — Мокрият парцал все още беше в ръката му. Плесна на каменните плочи, когато го захвърли в яда си. — Фиц, ти… — Не довърши. Обърна се и се отдалечи. Помислих си, че ще ме изостави. Но той тръгна към работната маса и незапалената камина в другия край на стаята. Бавно заобиколи масата, сякаш търсеше с очи нещо по нея между разхвърляните свитъци и прибори. Притиснах компреса до челото си, но скришом го наблюдавах. И двамата мълчахме.
Върна се при мен. Изглеждаше по-спокоен и някак състарен. Извади нова кърпа от глинената купа, изцеди я, сгъна я и ми я подаде. И ми каза тихо:
— Ще се погрижа Хеп да получи чиракуването си. Можеше просто да ме помолиш за това, когато ти гостувах. Или преди години можеше да доведеш момчето в Бъкип и да се погрижим за доброто му образование.
— Той може да чете и да пише, и да смята — оправдах се. — Погрижил съм се за това.
— Хубаво. — Отговорът му беше хладен. — Радвам се, че си проявил поне толкова благоразумие.
Нямаше какво да отговоря. Болката и умората ме надвиваха. Знаех, че съм го уязвил, но не се чувствах виновен. Как можех да знам, че ще е толкова готов да ми помогне? Все пак се извиних.
— Съжалявам, Сенч. Трябваше да знам, че ще ми помогнеш.
— Да — потвърди той безмилостно. — Трябваше да знаеш. И съжаляваш. И знам, че си искрен. Но все пак си спомням, че те предупреждавах преди години: повтаряш ли често тази дума, тя започва да звучи кухо. Фиц, боли ме, че те виждам така.
— Започва да се облекчава — излъгах.
— Не главата ти, тъпако. Боли ме, че виждам, че все още си… какъвто си бил винаги, откакто… проклятие. Откакто те взеха от майка ти. Мнителен, самотен и недоверчив. Въпреки всичко, което… През всичките тези години на никого ли не си вярвал?