Помълчах малко, замислих се. Бях обичал Моли, но никога не й бях доверявал тайните си. Връзката ми със Сенч бе жизненоважна за мен, но не, не бях вярвал, че ще е готов да направи всичко, което може, за Хеп, просто заради общите неща помежду ни. Бърич. Искрен. Кетрикен. Лейди Търпение. Славея. С всеки от тях се бях сдържал.
— Вярвам на Шута — отвърнах, а после се зачудих дали наистина му вярвам. Да, вярвах му. Не съществуваше почти нищо свързано с мен, което той да не знае. Това беше доверие, нали?
Сенч отрони тежко:
— Добре, това е хубаво. Че вярваш поне на някого. Извърна очи към огъня. — Трябва да се насилиш да хапнеш нещо. Тялото ти може да се бунтува, но знам, че ти трябва храна. Спомни си как карахме Искрен да се храни насила, когато боравеше с Умението.
В хладния му тон имаше болка. Осъзнах, че се беше надявал да настоявам, че му вярвам. Но нямаше да е истина и нямаше да го лъжа. Порових в ума си, за да му предложа нещо друго. Изрекох го, без да мисля:
— Сенч, наистина те обичам. Просто…
Той рязко се обърна към мен.
— Спри, момче. Не казвай повече. — И добави почти умолително: — Това ми стига. — Сложи ръка на рамото ми и стисна болезнено. — Няма да искам от теб това, което не можеш да дадеш. Ти си такъв, какъвто те е направил животът. И какъвто аз те направих, Еда да е милостива. Сега ме послушай. Яж. Насила ЯЖ. Трябва.
Щеше да е безполезно да му обяснявам, че само от вида и миризмата на храна ми се гади. Поех си дъх и изгълтах бульона, без да дишам. Плодът в сметаната беше мазен в устата ми, рибата миришеше, а хлябът ме задавяше, но се насилих да ги изгълтам полусдъвкани. Отново вдишах дълбоко и изпих виното. Когато оставих чашата, стомахът ми кипеше и главата ми се беше замаяла. Виното се оказа по-силно, отколкото бях очаквал. Вдигнах очи към Сенч. Той ме беше зяпнал изумено.
— Нямах предвид точно това.
Махнах безсилно с ръка. Страх ме беше да си отворя устата за отговор.
— По-добре да си легнеш — предложи ми той смирено.
Кимнах и бавно се изправих. Той ми отвори вратата, подаде ми свещ и остана горе на стълбището със светилник в ръка, докато се скрих от погледа му.
Стаята ми бе сякаш невъзможно далече, но най-сетне стигнах. Колкото и да ми беше зле, угасих светлината, преди да се доближа, и надникнах предпазливо през шпионката, преди да задействам устройството за тайния вход. Вътре не гореше никаква свещ. Все едно. Пристъпих в гъстия мрак и затворих след себе си. Няколко стъпки и се добрах до леглото си. Смъкнах се върху него. Беше ми много горещо и дрехите ме стягаха неудобно, но бях твърде уморен, за да мога да направя каквото и да било по въпроса. Мракът беше абсолютен и беше все едно дали съм затворил очи, или не. Поне светлините зад клепачите ми бяха угаснали. Зяпнах в тъмното и закопнях за прохладата на горския покой.
Дебелите стени на стаята поглъщаха всеки звук и ме отделяха от целия свят в нощта. Беше все едно съм затворен в гробница. Затворих очи и се вслушах в болката, тътнеща в главата ми с ударите на сърцето. Стомахът ми къркореше отчаяно. Вдишах. „Гора“, промълвих тихо на себе си. „Нощ. Дървета. Морава“. Потърсих с ума си утешителната ласка на познатия свят. Зарисувах си подробностите. Лек ветрец, раздвижил листата на дърветата. Звезди, блещукащи иззад забързалите се дрипави облаци. Хлад и щедър мирис на пръст. Напрежението се изцеди от мен, отнесе болката ми. Полетях на крилете на въображението си. Отъпкана от дивеч пътека под краката ми. И ето, че се движех тихо в тъмното по дирите на своя спътник…
Тя стъпваше по-тихо от самата нощ, всяка стъпка — уверена и бърза. Колкото и да се опитвах, не можех да я настигна. Не можех да я зърна дори. Разбирах, че е минала, по мириса, затаил се в нощния въздух, или по шумолящите все още храсти пред мен. Котката ми я следваше, но аз не бях толкова бърз.
— Почакай! — извиках след тях.
Да чакам? — отвърна ми тя с насмешка. Да чакам да провалиш нощния лов? Не. Няма да чакам. Трябва да бързаш, и безшумно. Нищо ли не си научил от мен? Лека стъпка съм аз, и На нощта приятел, и Дебнещата в сянката. Бъди и ти такъв и ела, ела, ела да споделиш нощта с мен.
Бързах след нея, пиян от нощта и от близостта й, привлечен неустоимо, като мушица, привлечена от свещта. Очите й бяха зелени, знаех, защото ми го беше казала, и дългите й къдрици бяха черни. Копнеех да я докосна, но тя беше неуловима и предизвикателна, все пред мен, не се издаваше за погледа ми, камо ли за допир. Можех само да тичам след нея в нощта, дъхът да стърже в гърдите ми, докато тя лети пред мен. Не се оплаквах. Щях да докажа, че съм достоен за нея, и да я спечеля.