Но сърцето ми туптеше лудо и дъхът пареше дробовете ми. Изкачих се на билото на някакъв хълм и спрях, за да си поема дъх. Пред очите ми се разкри речна долина. Луната висеше високо в небето, кръгла и жълта. Толкова далече ли бяхме стигнали за един нощен лов? Далече под мен се виждаха стените на Гейлтон, тъмна каменна грамада над речния бряг. Няколко светлинки все още блещукаха жълти в прозорците на цитаделата. Зачудих се кой ли гори свещи, докато всички останали са потънали в сън.
Нима копнееш за сън в душна стая, затрупан със завивки? Нима така искаш да пропилееш нощ като тази? Запази съня за когато слънчевата светлина ще те топли, запази съня за когато дивечът се е скрил в бърлога или долчина. Ловувай сега, ленивецо мой. Ловувай с мен! Докажи се. Научи се да бъдеш едно цяло с мен, мисли като мен, движи се като мен, или ме загуби завинаги.
Понечих да тръгна след нея. Мислите ми се запънаха в нещо, задържаха ме. Имаше нещо, което трябваше да направя, веднага. Нещо, което трябваше да кажа на някого, веднага. Сепнат, спрях. Мисълта ме раздвои. Част от мен трябваше да върви, трябваше да ловува по петите й, преди да ме е изоставила. Но друга моя част стоеше на място вцепенена. Трябваше да му го кажа веднага. Веднага. Откъснах се, раздвоих се, като в същото време се държах здраво за онова, което бях разбрал. То гаснеше в прегръдката ми, заплашваше да се превърне в безсмислицата на заглъхващ сън. Вкопчих се в мисълта и оставих всичко друго да изтлее. Задръж думата, задръж здраво мисълта. Не я пускай да си иде, не позволявай да се стопи и да изчезне със съня.
— Гейлтон!
Изрекох думата на глас, надигнал се в леглото си в душната нощ. Ризата ми бе полепнала по мен потна и главоболието на Умението се върна с ек на камбани. Все едно. Скочих от леглото и заопипвах невидимите стени.
— Гейлтон — повторих високо, за да не се изтръгне думата от хватката ми. — Принц Предан ловува близо до Гейлтон.
(обратно)Глава 14 Лоръл
Има един особен вид черен камък, често пъти изпъстрен с тънки бели и сребристи жилки, който е бил изключително използван от Праотците в тяхната архитектура. Съществува поне една кариера за този камък, в пустинните земи отвъд Планинското кралство, но е почти сигурно, че има и други източници за него, защото е трудно дори да си представим как иначе е било възможно да се използва в такива големи строежи по толкова отдалечени едно от друго места. Използвали са го не само в строителството на своите сгради, но също в монолитите, които са издигали на определени кръстопътища. Поради някои странни качества на пътищата, които са създали Праотците, може да се заключи, че съществена за тяхното построяване е била основата от натрошен чакъл от същия този камък. Там, където Праотците са строили, този камък е бил предпочитан материал и дори по места, които те, изглежда, са посещавали само спорадично, са намирани паметници от този камък. Един внимателен оглед на Свидетелстващите камъни на Бъкип ще убеди наблюдателя, че макар те да са обезобразени от суровото време или може би съзнателно от хора преди столетия, камъкът е от същия вид. Някои допускат, че Свидетелстващите камъни на Бъкип или други „клетвени камъни“ из земите на Шестте херцогства първоначално са били издигнати от Праотците за съвсем друга цел.
Събудих се в голямото легло с четирите пилона на Сенч в стаята му в кулата. За няколко мига се почувствах объркан, преди да разбера, че това не е поредният сън. Наистина бях буден. Не помнех как съм заспал, помнех само, че седях на ръба на леглото няколко мига. Все още бях във вчерашното си облекло.
Надигнах се предпазливо. Чуковете и наковалните в главата ми бяха заглъхнали до монотонно кънтене. Стаята изглеждаше пуста, но беше имало някой тук наскоро. Близо до огъня вдигаше пара вода за миене, до нея имаше покрита купа с каша. Постарах се да ги използвам добре. Стомахът ми все още не искаше да поеме храна, но я изядох стоически, знаех, че е само за добро. Измих се, сложих в едно котле вода за чай, след което отидох до работната маса. Върху нея бе изпъната голяма карта на Бък. Ъглите й бяха затиснати с хаван, две чукала и чаша за чай. Върху самата карта бе поставена обърната винена чаша. Щом я вдигнах, открих под нея Гейлтон. Беше на един приток на река Бък, на северозапад и от другата страна на реката спрямо Бъкип. Никога не бях ходил там. Помъчих се да си спомня какво знам за Гейлтон и бързо се сетих: абсолютно нищо.
Осезанието ми ме предупреди за появата на Сенч и се обърнах. Тайната врата се отвори. Той влезе енергично. Страните му бяха порозовели от утрото, бялата му коса блестеше като сребро. Нищо не съживяваше стареца толкова добре, колкото една свежа интрига.