Лоръл ме погледна съчувствено.
— Нов кон?
— Получих я едва днес. Ще се наложи да изуча нрава й по пътя. Не е най-добрият начин да се опознаем.
Тя се усмихна широко.
— Не е, но пък може би е най-бързият. Освен това какъв друг избор имаш?
Напуснахме замъка през западната порта. През детството ми в Бъкип тази порта я държаха затворена през повечето време, а пътят, който водеше от нея, не беше нещо повече от козя пътека. Сега портата бе широко отворена, имаше и малка стражница. Излязохме на широк път, който лъкатушеше по хълмовете зад замъка, преди да завие надолу към брега. Най-стръмните участъци на старата пътека бяха подравнени и цялата бе разширена. Коловозите подсказваха, че оттук често минават товарни впрягове, а когато пътят ни поведе завой след завой към реката, зърнах долу кейове и покриви на складове. Бях изумен още повече, когато започнаха да се мяркат и селски къщи.
— По-рано тук не живееха хора — изтърсих неволно и си прехапах езика, преди да съм добавил, че принц Искрен обичаше да ловува по тези хълмове. Съмнявах се, че вече предлагат много дивеч. Много дървета бяха изсечени, за да се отвори място за овощни градини. Магарета и понита пасяха из трънливите пасища.
Лоръл кимна на изненадата ми, но добави:
— Значи не си бил тук от края на Войната на Алените кораби. Всичко това изникна някъде през последните десет години. Когато търговията започна да се подобрява, все повече хора искаха да заживеят близо до Бъкип, но и да не са много далече от замъка, ако набезите се подновят.
Не ми хрумна никакъв смислен отговор, но новото разширение на града продължаваше да ме изненадва. Видях дори и кръчма, когато приближихме кейовете, и странноприемница за лодкарите по реката. Яздехме покрай дълга редица складове срещу пристаните. Магарешките каручки тук като че ли бяха предпочитаният транспорт. Тъпоноси речни съдове бяха привързани за кейовете, разтоварваха стока от Фароу и Тилт. Подминахме още една таверна, а след нея и няколко евтини постройки със стаи за подслон, каквито моряците, изглежда, предпочитаха. Пътят вървеше нагоре покрай реката. Понякога ставаше широк и песъчлив; на други места, над заблатени участъци, бяха наредени греди. Другите два коня като че ли не забелязваха промяната, но при всяка дървена отсечка моята кобила забавяше и свиваше уши. Не й харесваше барабаненето на копитата й по дървото. Отпусках длан на шията й и леко я подкарвах напред, предлагах й успокоение. Тя извръщаше глава и ме стрелваше с око, но си оставаше все така отчуждена. Сигурно изобщо щеше да откаже да продължи напред, ако не бяха другите коне, след които да върви. Явно много повече я интересуваше собственият й вид, отколкото каквото и да било приятелство, което човек би могъл да й предложи.
Поклатих глава, замислен колко различна е от дружелюбните животни в конюшнята на Бърич, и се зачудих дали разликата не идваше от неговото Осезание. Всеки път, когато някоя кобила се ожребеше, Бърич беше до нея и малкото опознаваше допира на ръцете му почти веднага, щом познаеше близването на майчиния език. Дали само ранното човешко присъствие беше правило животните в конюшнята му така податливи, или беше и Осезанието му, потиснато, но съществуващо все пак, че бяха така възприемчиви към мен?
Следобедното слънце сипеше зноя си върху нас и подскачаше по широката лъскава речна повърхност. Тътнещите копита на конете бяха приятен контрапункт на размишленията ми. Бърич беше гледал на Осезанието като на тъмна и низша магия, изкушение, което позволява на вродения в мен звяр да ме обсеби. Общото мнение беше съгласно с него и дори отиваше по-далече: че Осезанието е инструмент за причиняване на зло, срамна магия, която довежда практикуващите я до деградация и порочност. Смърт и разчленяване бяха единственият признат лек за Осезанието. Спокойствието ми за Предан изведнъж изчезна. Вярно, момчето не беше отвлечено. Но макар Умението да ми беше позволило да го намеря, момчето несъмнено прилагаше Осезанието в нощните си ловувания. Ако се издадеше пред някого, можеше да го убият. Може би дори това, че е принц, нямаше да е достатъчно, за да го опази от тази съдба. В края на краищата нали Осезанието се бе оказало достатъчно, за да ме лиши от благоразположението на крайбрежните херцози и да ме хвърли в тъмниците на Славен.
Нищо чудно, че Бърич изобщо се беше отказал да прибягва към Осезанието. Нищо чудно, че толкова често бе заплашвал да го избие от мен. И все пак не можех да съжалявам, че го имам. Дар или проклятие, то бе спасявало живота ми по-често, отколкото го беше заплашвало. И не можех да се съмнявам, че дълбокото ми чувство за родство с всичко живо на този свят прави дните ми по-пълни. Поех си дълбоко дъх и предпазливо оставих Осезанието си да се разгърне в общо усещане за деня около мен. Усетът ми за Малта и за коня на Ловкинята се изостри, както и тяхното усещане за мен. Почувствах и Лоръл, не просто като случайна спътничка, яздеща до мен, а като голямо и здраво същество. Лорд Златен — Шутът — бе недостижим за Осезанието ми, както винаги. Дори от този усет се отдръпваше, и все пак самата му загадъчност ми беше позната. Птиците високо в дърветата бяха изумени трошици живот сред листата. От най-голямото дърво, което подминахме, долових тъмнозелен поток на съществуване, надигаща се ликуваща вълна, съвсем различна от животинското усещане за живот и все пак — живот. Беше все едно, че чувството ми за допир продължаваше извън кожата ми, за да се слее с всички други форми на живот около мен. Целият свят сияеше, изпълнен с живот, и аз бях част от тази огромна плетеница. Да съжаля за тази цялост? Да отхвърля тази всеобхватна чувственост?