— Мълчаливец си — отбеляза Лоръл. Сепнах се; усетих я отново като личност. Мислите ми се бяха гмурнали толкова надълбоко, че почти бях забравил за жената, която яздеше до мен. Усмихваше ми се. Очите й бяха сини, с кръгове по-тъмно синьо по краищата. Единият ирис, забелязах, имаше странна зелена жилка, блещукаща в центъра. Не можах да измисля отговор, затова само свих рамене и кимнах. Усмивката й се разшири.
— От дълго време ли си Ловкинята на кралицата? — попитах само колкото да кажа нещо.
Погледът й стана замислен и тя отвърна:
— От седем години вече.
— А. Значи я познаваш добре — отвърнах, зачуден колко знае за сегашната ни мисия.
— Наистина добре — отвърна тя и почти долових как и тя се чуди същото за мен.
Покашлях се.
— Лорд Златен отива в Гейлтон, за да търси диви птици. Пристрастил се е в колекциониране на пера, нали знаеш. — Не зададох директно въпрос.
Тя ме погледна с крайчеца на окото си.
— Лорд Златен има много страсти, казват — подхвърли тихо. — И средствата, с които да ги задоволява. — Хвърли ми отново поглед, сякаш да види дали ще защитя господаря си, но и да имаше обида, не я схванах. Тя се загледа напред и продължи: — Колкото до мен, аз идвам само да разузная лова за кралицата ми. Тя обича да ловува птици през есента. Храня надежда, че в горите на Гейлтон може да намерим от тези, които най-много харесва.
— Всички се надяваме на това — съгласих се. Предпазливостта й ми хареса. Реших, че ще се спогодим добре.
— От дълго време ли познаваш лорд Златен? — попита тя.
— Не пряко — измъкнах се аз. — Чух, че си търси човек, и се зарадвах, когато един познат ме препоръча.
— Значи си я вършил тази работа преди?
— Преди доста време. През последните десетина години си живях спокойно, само с момчето ми. Но той вече е на възраст за чиракуване, а това иска много пари. Това е най-бързият начин да ги спечеля.
— А майка му? — подхвърли тя. — Няма ли да е самотна, след като и двамата сте заминали?
— Нея я няма на този свят, от много години вече. — После се сетих, че Хеп може да се отбие по някое време в цитаделата, и реших историята да е колкото се може по-близо до истината. — Осинових го. Не познавах майка му. Но мисля за него като за свой син.
— Не си женен значи?
Въпросът й ме изненада.
— Не, не съм.
— И аз не съм. — Усмихна се леко, сякаш да ми подскаже колко много ни свързва това. — Е, хареса ли ти Бъкип?
— Много. Като момче живеех наблизо. Много се е променило всичко.
— Аз самата съм от Тилт. Отраснах горе на Брейнидий Даунс, макар че майка ми е от Бък. Семейството й живееше недалече от Гейлтон. Познавам района, защото съм обикаляла там като дете. Но живеехме главно близо до Даунс, баща ми беше ловецът на лорд Ситсуел. Научи двамата ми братя и мен на уменията си. Когато умря, по-големият ми брат зае мястото му. По-малкият се върна да живее с рода на майка ми. Аз останах, тренирах ловните коне на лорд Ситсуел. И когато кралицата и свитата й дойдоха на лов преди години, излязох с тях да помагам. Кралицата ме хареса и… — Усмихна се гордо. — Оттогава съм нейната Ловкиня.
Тъкмо се чудех какво още да кажа, за да не замре разговорът, когато лорд Златен ни прикани да се приближим.
Подкарах черната напред и щом стигнахме при него, той каза:
— Това бяха последните къщи за много път напред. Не исках хората да си кажат, че сме яздили много бързо, но и не желая да изпуснем тазвечерния сал от Лампкрос. Тъй че, мили мои, сега препускаме. И, Беджърлок, да видим дали тази черна е толкова пъргава, колкото я хвалеше продавачът. Не изоставайте, стига да можете. Ще задържа сала, докато дойдете. — И внезапно смуши Малта и отпусна юздите й. На нея само това й трябваше: скочи и се понесе напред.