Почувствах се нищожен и дребен. Не беше нужно да му казвам, че изпитвам срам. Осезанието създава връзка, която прави много обяснения излишни. Извинението си изрекох на глас.
— Хеп наистина е достатъчно голям, за да се погрижи сам за себе си. Отсега нататък двамата сме един с друг, каквото и да предстои.
Усетих съгласието му. Тъй. Какво сме тръгнали да ловим?
Едно момче и една котка. Принц Предан.
Аха. Момчето и котката от твоя сън. Е, поне ще ги познаем, когато ги намерим. Беше малко смущаващ този негов бърз скок на мисълта и това, че така лесно разбра какво ме беше затруднявало. Бяхме споделяли мисли с тях двамата, и то неведнъж. Изтласках безпокойството от ума си.
Но как ще прехвърлиш реката? И как ще догонваш конете ни?
Това да не те безпокои, малки братко. И не ме издавай със зяпането си.
Усетих, че го забавлява да ме кара да се чудя, и престанах да го разпитвам. Довърших яденето си и подпрях гръб на балвана, който ми беше трапезата. Беше попил топлината на деня. Малко бях спал напоследък и усетих как клепачите ми натежават.
Хайде, дремни. Аз ще пазя конете вместо теб.
Благодаря. Такова облекчение беше да затворя очи и да приема съня без притеснение. Моят вълк щеше да бди над мен. Дълбоката връзка между нас отново потече безпрепятствено. Донесе ми повече мир от пълния корем и светлината на слънцето.
Идват.
Отворих очи. Конете си пасяха кротко, но сенките им се бяха издължили по ливадата. Лорд Златен и Лоръл стояха в края на полето. С неохота се надигнах. Гърбът ми се беше схванал от позата, но все пак щях с удоволствие да предпочета да заспя отново. По-късно, обещах си. Видях товарните фургони да се приближават към кея.
Белогривец и Малта веднага се отзоваха на подсвирването ми. Моя черна не щя, но след като й хванах юздите, кротна и тръгна след мен, все едно изобщо не е намисляла нещо друго. Поведох ги към идващите фургони. Забелязах сиви вълчи крака под един от фургоните и извърнах очи настрани.
Салът беше голям, от груби талпи, вързан за двата бряга с дебело въже. Конски впрягове го теглеха насам и натам, но имаше и салджии, които го насочваха с дълги пръти. Натовариха първо фургоните на лейди Бресинга, а след това пътниците и конете им. Аз се качих последен. Моя черна се заинати и накрая май се качи повече заради компанията, отколкото от моите подканяния. Салът се отдели от кея и бавно запълзя към отсрещния бряг. Реката гъргореше и пляскаше около нас.
Когато стигнахме северния бряг на Бък, се беше стъмнило съвсем. Първи слязохме от сала, но след това изчакахме да разтоварят и фургоните. Лорд Златен реши, вместо да пренощуваме в хана да последваме фургоните до имението на лейди Бресинга в Гейлтон. Коларите знаеха пътя наизуст. Запалиха фенери, окачиха ги на страниците и ние поехме след тях.
Луната грееше пълна. Следвахме ги на разстояние, но прахта от фургоните все пак застиваше във въздуха и лепнеше по кожата ми. Бях много по-уморен, отколкото очаквах. Болката в гърба ми беше най-остра около старата рана от стрелата. Изведнъж много ми се дощя да си поговоря кротко с Шута, да се върна по някакъв начин към онзи здрав младеж, който бях някога. Но си напомних, че и Фиц, и Шута вече ги няма. Ние бяхме лорд Златен и слугата му Том Беджърлок. Колкото по-скоро си набиех това в ума, толкова по-добре щеше да е и за двама ни. Лоръл и лорд Златен си бъбреха тихичко. Вниманието му я ласкаеше и тя не се и опитваше да прикрие удоволствието си. Не ме изключваха, но все пак щях да се чувствам неудобно да се намеся.
Най-сетне стигнахме в Гейлтон. Бяхме прехвърлили няколко каменисти хълма и бяхме прекосили обраслите с дъб долини между тях и когато излязохме на билото на поредния заоблен хълм, ни поздравиха мигащите светлинки на малко градче долу.
Гейлтон бе разположен на малкия приток на Бък Еленов рог. Реката не беше плавателна, затова повечето стоки стигаха до Гейлтон по суша. Еленов рог осигуряваше вода за добитъка и градините и риба за хората. Имението на Бресинга се намираше на малко възвишение над градчето. В тъмното бе невъзможно да се види цялата големина на къщата, но разстоянията между осветените от пламъците на свещи прозорци ме убедиха, че сградата е внушителна. Фургоните влязоха през портата на дълга каменна стена и ние минахме след тях, без да ни спрат. Коларите спряха в двора и мъже с факли притичаха да ги посрещнат. Забелязах, че няма лаещи кучета, и това ми се стори странно. Лорд Златен ни поведе с Лоръл към главния вход на самото имение. Още преди да сме слезли от конете, вратата се отвори широко и се изсипаха слуги.