— Разбира се, господарю — отвърнах със свито сърце. Всъщност се бях надявал да се измъкна през отворения прозорец и да поразузнавам малко с Нощни очи.
Няма нищо, което да не мога да свърша по-добре сам. Ще подуша и ще пообиколя навън. Ти гледай да свършиш същото вътре. Колкото по-скоро привършим с мисията, толкова по-скоро си тръгваме за вкъщи.
Вярно е — съгласих се, но се зачудих защо така се сви сърцето ми при тази мисъл. Нима не исках да оставя Бъкип и да продължа стария си живот колкото се може по-скоро? Или започваше да ми харесва ролята на слуга на едно богато конте? — запитах се със сарказъм.
Свалих жакета на лорд Златен и смъкнах ботушите му — толкова често бях гледал разсеяно как го прави Чарим. Изчетках жакета и го окачих, след това грижливо почистих ботушите от прахта и ги сложих до вратата. Когато Лорд Златен ми протегна китките си, развързах дантелените маншети на ризата му и свалих лъскавите бижута от ръцете му. Той се отпусна тежко в стола си и каза:
— Ще облека синия жакет. И ленената риза с тънкото синьо райе. Тъмносин клин, мисля, и високите обувки със сребърна верижка. Приготви ми всичко това. После излей ведрата, Беджърлок, и бъди щедър с розовото масло. След това опъни параваните и ме остави сам да поразмишлявам. А, можеш да вземеш малко вода в стаята си и да я използваш. На вечеря ще искам да ми мирише на храната, не на теб зад гърба ми. И се облечи в тъмносиньо. А, и още нещо. Сложи си и това, но те съветвам да го държиш покрито, освен ако не ти потрябва сериозно.
Извади от джоба си талисмана на Джина, пусна го и той се нави в протегнатата ми ръка.
Всичко това беше изречено с неподправено ведро настроение. Лорд Златен беше човек, доволен от себе си, и очакваше с нетърпение приятна задушевна беседа на трапеза с изискани ястия. Изпълних каквото ми бе наредено, след което с благодарност се оттеглих в стаята си с вода за миене и малко масло с ябълково ухание. Скоро след това чух лорд Златен да пляска доволно в голямата вана и да си тананика някаква непозната мелодия. Моето къпане бе доста по-скромно, но все пак добре дошло. Побързах, понеже знаех, че скоро пак ще потърсят услугите ми.
Облякох с усилие жакета — беше доста впит и едва се намери място да скрия навития на руло комплект инструменти, дадени ми от Сенч, да не говорим за малкия нож, който реших, че няма да е зле да взема. Не можех да нося меч на официална вечеря, но не ми се искаше да съм съвсем без оръжие. Потайният досег на вълка към Осезанието ме бе заразил с предпазливост. Закопчах колана, който стягаше жакета, и прибрах косата си във воинска опашка. Част от маслото с мирис на ябълка успя да убеди косата ми да прилепне по-плътно. Осъзнах, че от известно време не чувам пляскане, и изтичах в стаята на лорд Златен.
— Лорд Златен, нуждаете ли се от помощта ми?
— Едва ли. — В провлечения саркастичен тон на Златен се прокрадна сянка от Шута. Той се появи иззад паравана напълно облечен, оправяше пищната дантела по маншетите си. Лека усмивка на доволство, че ме е изненадал, играеше на устните му. После усмивката изведнъж изчезна и той просто ме зяпна мълчаливо. След това очите му светнаха, той пристъпи към мен и на лицето му се изписа задоволство. — Точно както се надявах. О, Фиц, винаги съм си представял как, ако имам възможност, бих могъл да те покажа на света в целия ти чар. И ето те!
Това, че използва името ми, бе също толкова смайващо, колкото и начинът, по който ме стисна за раменете и ме обърна към огромното огледало. В първия миг видях само отражението на лицето му над рамото ми, засияло от гордост и задоволство. После изместих погледа си и се взрях в мъж, когото едва можех да позная.
Указанията му към шивача трябваше да са били изрични до съвършенство. Жакетът лепнеше на раменете и гърдите ми. Бялото на ризата се показваше при яката и ръкавите. Синьото на жакета бе синьото на Бък, моя фамилен цвят, и макар да го носех като слуга, кройката на жакета не беше като за слуга, а по-скоро за войник. Кройката караше раменете ми да изглеждат по-широки и коремът ми — по-плосък. Бялото на ризата контрастираше с тъмната ми кожа, очи и коса. Зяпнах смаян лицето си. Грубите белези по него си бяха отишли с младостта. Имах бръчки по челото и започваха да се оформят и около очите, и тези бръчки някак смаляваха суровостта на дългия белег през лицето. Отдавна се бях примирил с изкривяването на счупения ми нос. Белият кичур в косата ми беше по-забележим с прибраната ми назад във воинска опашка коса. Мъжът, който ме гледаше от огледалото, ми напомняше по някакъв начин за Искрен, но още повече — за портрета на краля-претендент Рицарин, който все още висеше окачен в залата на Бъкип.