— Е, Беджърлок, а ти какво си хвана?
— Само едно малко котенце, сър. Беше решило да се покатери по крака ми. — Беше като пух от глухарче в ръката ми. Подвеждащата пухкава козинка скриваше малкото гръбначе в дланта ми. Котето отвори малката си червена уста и измяука за мама.
— О, ето те и теб! — възкликна дъщерята на лорд Грейлинг, скочи от масата, без да мисли за каквото и да било приличие, втурна се към мен и взе от ръката ми мякащото коте. Гушна го под брадичката си с две ръце. — О, благодаря ви, че я намерихте. — Тръгна към мястото си на масата. — Сигурно се е измъкнала от стаята ми точно след закуска, защото не съм я виждала цял ден.
— И това значи е котенцето на ловна котка? — попита лорд Златен, след като дъщерята отново се настани на стола си.
Тя моментално се вкопчи във възможността да заговори с него.
— О, не, лорд Златен, това е само моето мъничко любимо котенце, което спинка на възглавницата ми, Тибитс. Голяма палавница ми е, нали, миличко? Не мога без нея. Как ме разтревожи днес, милото ми то! Лошо коте!
Целуна котенцето по главичката и го сложи в скута си. Никой на масата като че ли не прие поведението й за необичайно. Когато яденето и разговорът се подновиха, видях как малката копринена главичка се показа над ръба на масата. Риба! — с радост си помисли котето и след миг Любезен й предложи парченце риба. Реших, че това не означава почти нищо; можеше да е съвпадение или дори несъзнателна реакция на не-Осезаващите към желанията на животни, които познават много добре. Котето протегна лапичка да заяви правото си на собственост над вкусната мръвка, след което я смъкна в скута на господарката си, за да я излапа.
Влязоха слуги да разчистят чинии и блюда, а след тях мина втора редица с блюда със сладкиши и плодови вина. Лорд Златен беше завладял целия разговор. Ловните истории, които разказваше, или бяха пълни измишльотини, или показваха, че животът му през последните десетина години е бил много по-различен от онова, което си бях представял. Когато заговори за лов на морски бозайници с копия от кожена лодка, теглена от впряг делфини, дори Сидел започна да го гледа леко недоверчиво. Но както винаги в подобни случаи, когато една история се разказва добре, слушащите я изтърпяват до края, и така стана и този път — лорд Златен довърши речитатива си с пищен жест, а лукавият блясък в очите му намекваше, че и да е поукрасил малко приключението си, няма никакво намерение да го признае.
Лейди Бресинга се разпореди да поднесат бренди и масата отново бе почистена. Брендито се появи с нова поредица съпътстващи го деликатеси, които да изкусят вече заситените гости. Очите, искрящи от вино и веселие, постепенно придобиха онзи дълбок блясък на задоволство, който носи хубавото бренди след великолепна храна. Краката и кръстът вече ме боляха ужасно. Бях и огладнял също така, и толкова уморен, че ако можех да легна направо на плочките на пода, веднага щях да заспя. Въпреки начина, по който лорд Златен се беше отпуснал в стола си, се съмнявах, че е опиянен толкова, колкото изглежда. Темата отново се беше завъртяла около котки и лов. Имах чувството, че вече знам по въпроса толкова, колкото ми трябва.
След шест упорити опита котенцето беше успяло да се качи на масата. Беше се свило там и подремна малко, но сега… обикаляше между бутилките и чашите и заплашваше да ги събори, както се усукваше около тях. Мое. И мое. И това също мое. И мое. С пълната увереност на всяко младо същество налагаше претенцията си за собственост над всяка вещ по масата. Когато Любезен посегна към гарафата с бренди, за да си долее чашата и чашата на дамата си, котето изви гръбче и се изправи на нокти, готово да настоява на правата си. Мое!
— Не. Мое — отвърна му той вежливо и лекичко го избута с опакото на китката си.
Сидел се засмя на разменените реплики. Обзе ме възбуда, но задържах мътния си поглед на рамото на господаря си пред мен. Осезаващи. И двамата. Вече бях сигурен. И както беше обичайно дарбата да се наследява в семейства…
— Тъй. И кой всъщност улови мъглекота за подарък на принца? — попита изведнъж лорд Златен. Въпросът последва съвсем логично от нишката на разговора, но беше произнесен достатъчно натъртено, за да накара всички глави около масата да се извърнат към него. Лорд Златен леко изхълца, почти дискретно оригване. Съчетано с опуления му поглед, това се оказа достатъчно разсейващо, за да притъпи остротата на зададения въпрос. — Ще се обзаложа, че сте били вие, Майстор-ловецо. — Жестът на изящната му ръка превърна думите му в комплимент към Авоин.