Отворих му вратата и го пропуснах пред себе си. Щом го последвах вътре, забелязах, че домашните слуги са разтребили. Ваната и ведрата ги нямаше, на свещниците имаше нови свещи, а прозорецът беше затворен. На масата бе оставен поднос със студени меса, плодове и сладкиши. Първото, което направих, след като затворих вратата, бе да отворя прозореца. Просто ми се струваше ужасно нередно да има плътна преграда между Нощни очи и мен. Надникнах навън, но не видях и следа от вълка. Несъмнено беше тръгнал на тайните си обиколки из имението, а нямаше да рискувам да го подиря с мисъл. Бързо обиколих стаите да проверя за някакви следи от претърсване, след това надникнах и под леглата и в гардеробите за възможни шпиони. И домакините, и гостите ми се бяха сторили подозрителни. Или знаеха защо сме дошли, или бяха очаквали, че някой ще дойде, за да търси принца. Но не намерих никакви шпиони между завивките, нито някакъв признак, че небрежно окачените ми дрехи са били претърсвани. Никога не оставям стая в съвършен ред. Лесно е да се върне една претърсена стая в съвършен ред, по-трудно е да си спомниш как точно двата ръкава на дрехата, хвърлена на стола, се опират до пода.
Подобен оглед направих и в стаята на лорд Златен, докато той чакаше мълчаливо. Когато приключих, се обърнах към господаря си. Той се отпусна тежко на един стол и изригна дълга въздишка. Очите му бяха мътни, брадичката му се отпусна на гърдите. Устните му бяха олигавени. Изсумтях отчаяно. Как можеше да е толкова невнимателен, че да се напие? Докато го наблюдавах, той изпружи крака един след друг, петите му изтропаха на пода. Послушно клекнах да му смъкна ботушите.
— Можеш ли да си стоиш на краката? — изръмжах.
— К-какво?
Вдигнах очи към него, както бях коленичил пред краката му.
— Попитах: можеш ли да си стоиш на краката?
Той ме изгледа пиянски, после по устните му бавно се плъзна усмивка.
— Адски съм добър — поздрави се сам шепнешком. — А и ти си отлична публика, Фиц. Знаеш ли колко е обезсърчително да играя пози, когато никой не разбира, че са пози, да изиграя роля, когато никой не може да оцени колко добре го правя? — Палавият блясък на стария Шут грейна в златните му очи. Но бързо угасна и устата му стана сериозна. Заговори много тихо: — Разбира се, че мога да си стоя на краката. И да танцувам и да скачам, ако трябва. Но тази нощ не е за това. Тази нощ ти трябва да слезеш в кухните и да се оплачеш колко си гладен. С тази привлекателна външност не се съмнявам, че ще те нахранят. И виж накъде би могъл да насочиш разговора. Хайде, върви, спокойно мога да си легна и сам. Държиш ли прозорецът да остане отворен?
— Бих предпочел — отвърнах.
И аз. Мисълта на Нощни очи бе по-неуловима и от дъх.
Кухнята все още беше пълна със слуги, защото краят на едно ядене не е краят на обслужването му. Всъщност малко хора работят по-тежко или по-дълги часове от тези, които хранят замък, защото обикновено тъкмо докато почистването и измиването от вечерята приключи, вече е почти време да се сложи тестото за хляба за утре да втасва. Това беше толкова вярно за Гейлтон, колкото и за замъка Бъкип. Спрях на вратата и се облегнах на рамката, с любопитство и надежда, изписани на лицето.
Почти моментално една от жените в кухнята ме съжали. Беше една от тези, които бяха обслужвали в трапезарията, лейди Бресинга я наричаше Лебвен.
— Сигурно си гладен като вълк. Те си седят там, ядат и пият, и се държат все едно ни няма. Е, влизай. Колкото и да ядат, винаги има много, че и да остане.
След миг се озовах кацнал на едно високо столче в ъгъла на изподраскана маса за месене. Лебвен постави пред мен няколко блюда и точно според думите й, оказа се, че има много, че и да остане. Късове студено пушено сърнешко все още изпълваха половин блюдо, изкусно обкръжени с резенчета ябълка. Подсладени зарзали служеха за дебели подложки на малки квадратни сладкиши, толкова сочни, че се стапяха, щом ги захапеш. Десетките птичи дробчета, мариновани с парченца чесън и кипнати в маслена баня, не ми допаднаха, но до тях имаше патешки гърди с кафява коричка, гарнирани със сиропирани резенчета сладък корен от джинджифил. Поглъщах всичко наред с истинска наслада. Имаше и хубав черен хляб, и буца меко сирене, с която да го намажеш. Лебвен ми донесе халба студен ейл и кана, от която да си доливам. След като нареди пред мен всичко това, докато аз кимах благодарно, тя застана до масата срещу мен, наръси я щедро с брашно и започна да доизмесва едно почти втасало вече тесто. Тупаше го и го обръщаше, ръсеше шепи брашно и мачкаше тестото, та да стане сатенено меко.