Известно време само ядях, гледах и слушах. Чувах обичайните кухненски приказки, клюки и дребни ежби между слуги, говореха естествено и за работата, която трябва да свършат до сутринта. Важните особи щяха да станат рано, но щяха да очакват храната да е готова и да е също толкова богата, колкото и току-що свършилата вечеря. Щяха да поискат и суха храна за из път, а тя трябваше колкото да пълни стомаха, толкова и да радва окото. Гледах Лебвен. Тя сплеска тестото, наръси го с масло, нави го и го сплеска отново, за да го наръси с още масло и отново да го сгъне. Усети, че я наблюдавам, вдигна очи и се усмихна.
— Така става на много пластове, ронливо и хрупкаво. Но си е много работа за нещо, дето ще го изядат за по-малко от минута.
Зад нея един слуга постави в ъгъла покрита кошница. Отвори я, постла дъното с ленена кърпа и започна да реди вътре храната: пресни хлебчета, гърненце масло, блюдо с резенчета месо и мариновани ябълки. Наблюдавах го с крайчеца на окото си, докато кимах и отвръщах на думите на Лебвен:
— Странно е, наистина. Повечето от тях изобщо не се замислят колко работа отива само за да се чувстват удобно.
Около нас се чу одобрително мърморене: слугите бяха съгласни с думите ми.
— Тъй де, че то само погледни себе си — отвърна ми Лебвен съчувствено. — Да те държат да пазиш през цялата вечеря, сякаш някой може да навреди на господаря ти в къща, където е гост. Глупав джамайлски начин на мислене. Но поне трябваше да ти дадат храна и малко свободно време през нощта.
— О, на това щях да се зарадвам много — отвърнах искрено. — Много ми се иска да огледам. Никога не съм бил в място, където държат котки за лов вместо кучета.
Слугата отнесе кошницата до задната врата и я подаде на някакъв мъж, който чакаше там. Нещо космато висеше отпуснато в другата ръка на мъжа. Искаше ми се да скоча и да проследя къде отива тази храна, но Лебвен продължаваше да говори:
— Е, това е само от десетина години някъде, откакто умря старият господар. Преди това гледахме повече хрътки, и само една-две котки за дамския лов. Но младият господар предпочита котките пред кучетата, така че остави хрътките да си измрат. Не че ми липсва лаят и скимтенето им, или да ми се мотаят в краката! Големите котки ги държат в котарниците. Виж, малките, те са сладурани и грешка нямат. Ни един плъх не смее да си пъха вече носа в кухнята. — Хвърли обичлив поглед към шарения котарак при огнището. Въпреки топлата вечер той се грееше до тлеещия готварски огън. Лебвен най-сетне приключи със сгъването и се захвана да бие напластеното тесто, та после да набъбне хубаво. Това затрудни разговора и улесни напускането ми. Отидох до вратата на кухнята и я отворих. Мъжа с храната го нямаше.
Лебвен подвикна след мен:
— Ако търсиш нужника, излизаш през другата врата и завиваш. Преди него е зайчарникът.
Благодарих й и послушно излязох през другата врата. Огледах се. Нямаше никого. Заобиколих ъгъла и пред очите ми се изпречи пристройка. Видях на лунната светлина няколко реда клетки със зайци между къщата и конюшнята. Това значи беше носил мъжът — заек с току-що прекършен врат. Идеалното късно ядене за ловна котка. Но от мъжа нямаше и следа, а не смеех да потърся със сетивата си Нощни очи, нито да се задържа дълго извън кухнята. Изръмжах безсилно. Бях сигурен, че приготвената храна е за принца и котката му. Изтървал бях голям шанс. Върнах се на топло и светло в кухнята.
Вътре беше станало по-тихо. Миенето беше приключило и шетащите момчета и момичета се бяха прибрали да си легнат. Само Лебвен беше останала да бие тестото и един намръщен мъж, зает с къкрещия на огъня котел с месо. Върнах се на мястото си и си налях последния останал в каната ейл в халбата. Пъстрият котарак изведнъж се протегна, надигна се и дойде да ме проучва. Престорих се, че не го забелязвам, докато душеше обувките и прасците ми. Котакът извъртя глава и отвори широко уста, сякаш да изрази отвращение, но подозирах, че само попива миризмата ми.
Мирише като кучето отвън. Долових изпълнената с презрение нишка на мисълта му. Той леко скочи нагоре, тупна на масата до мен и наведе муцуна към платото със сърнешко. Избутах го с опакото на ръката си. Не се обиди, дори сякаш не забеляза ръката ми, просто я прекрачи и сграбчи парчето, което си беше харесал.
— О, Тъпс, що за невъзпитано държане пред гостенина ни! Не му обръщай внимание, Том, глезен е като всички котки. — Тя го вдигна с брашнените си ръце. Тъпс не изтърва мръвката си, докато го оставяше на пода, след което се захвана с нея, като извръщаше настрани глава да сдъвче хапките. Хвърли осъдителен поглед към Лебвен. Кучетата не трябва да се хранят на масата, жено. Виждах злобата в жълтоокия му поглед и на свой ред детински го погледнах навъсено, знаех много добре, че повечето животни мразят това. Той изсъска гърлена закана, взе си месото и се свря под масата, извън обсега на погледа ми.