По-добре късно, отколкото никога, нали така се казва — последва недоволният отговор.
Дръпнах юздите на кобилата и замръзнах. Изпълни ме усещането за нещо нередно. Затворих очи и погледнах през очите на вълка. Беше с нищо незабележим район, като всеки друг хълм или долчина, през които бяхме минали сутринта. Дъбове над овразите и прашни храсталаци и пожълтяла трева по склоновете. Но по някакъв начин знаех къде е той и как да стигна до него. Точно както Нощни очи го беше описал: знаех къде ме сърби, преди да се почеша. Знаех също така, без той да ми го казва, че има причина за мълчанието му. Повече не се пресегнах към него, а просто пришпорих кобилата. Вярно, тя беше бегач за равен терен, не и за тези хълмове, но се справяше съвсем сносно. Скоро вече гледах към малката долина под нас, където знаех, че ме чака Нощни очи.
Изпитвах непреодолимо желание да се втурна право към него. Мълчанието му беше злокобно като мухи, бръмчащи над локва кръв. Наложих си да заобиколя долината отдалече и да карам бавно, обхождах терена с очи и вдишвах дълбоко за всякакви миризми, които можеше да са се задържали тук. Открих дири от два подковани коня и малко след това пресякох същите дири, тръгнали в обратна посока. Коне бяха дошли и си бяха отишли от дъбовата горичка, и то съвсем наскоро. Вече не можех да се сдържам. Препуснах в благословената сянка на дърветата, въпреки че все едно скачах право в капан. Нощни очи. Тук. Тихо.
Лежеше задъхан в сухата сянка на дъбовете. Сухи листа бяха полепнали по кървавите рани на муцуната и хълбока му. Скочих от коня и клекнах до вълка. Опрях длани на козината му и мислите му се вляха безмълвно в моите, във възможно най-тихото споделяне на Осезанието.
Те действаха заедно.
Момчето и котката? Бях изненадан, че той е изненадан от това. Момчето и котката бяха обвързани с Осезание. Разбира се, че щяха да действат заедно.
Котката и конникът, който доведе конете. Наблюдавах момчето горе на дървото през цялото време. Нищо не усещах от него, нито дори, че призова котката да му се притече на помощ. Но точно когато се развидели, проклетата котка ме нападна. Скочи право върху мен от едно дърво, а дори не бях разбрал, че е там. Сигурно е скачала от дърво на дърво като катерица. Заби се в мен като трън. Мислех, че надвивам, понеже я затиснах на земята, но тя уви предните си лапи около мен и се опита да ме изкорми със задните. За малко да успее. Точно тогава дойде мъжът с конете. Момчето скочи на седлото на единия, а след това като мълния котката се озова на коня зад него. Препуснаха в галоп и ме оставиха тук.
Дай да ти видя корема.
Вода първо, преди да си започнал да мушкаш.
Моя черна ме ядоса, понеже се дръпна на два пъти от мен, преди да хвана юздите. Вързах я за един храст и взех от дисагите вода и храна за Нощни очи. Дадох му да пие от шепите ми. Исках и да измия кръвта от раните, но знаех, че няма да ми позволи. Остави ги да се затворят добре. Вече ги почистих с език.
Дай поне да видя тези по корема ти.
Не му хареса никак, но отстъпи. Те бяха по-лоши, защото котката явно го беше драла здраво, а по корема му нямаше дебела козина като по гърба. Нямаше дълбоки рани, само драскотини, но пък вече забираха. Единственото хубаво беше, че ноктите не бяха пронизали коремната стена. Бях се уплашил, че ще видя изсипали се черва. Видях обаче само раздрана плът. Изругах се наум, че не нося някакъв мехлем, с който да намажа раните. Твърде много време бе минало, откакто ми се беше налагало да се тревожа за такива неща. Бях станал небрежен с предпазните мерки.
Защо не ме призова да дойда да ти помогна?
Твърде далече беше, за да стигнеш навреме. И… В мислите му се промъкна тревога. Стори ми се, че те искаха да те призова. Мъжът на големия кон и котката. Слушаха, сякаш зовът ми към теб беше дивеч, който чакаха да се открие.
Не принцът?
Не. Братко, тук има нещо много странно. Той беше изненадан, когато дойде конникът с резервния кон. Но усетих, че котката не беше, котката очакваше мъжа и конете. Принцът не възприема всичко, което прави свързаният му партньор. Той върви слепешком във връзката си. Това е… неравно. Единият отдава, а другият приема отдаването, но не връща пълно. Тази котка е… сбъркана.
По-ясно от това не можеше да ми го предаде. Поседях малко така, заровил пръсти в козината му, и мислех какво да правя по-нататък. Принцът си беше отишъл. Някой, когото той не беше повикал, бе дошъл, за да го отдели от Нощни очи, и то точно в момента, в който котката бе отклонила вълка. Да го отдели и да го отведе… къде?