Проследих ги известно време. Но беше точно както каза ти. Вече не мога да бягам с кон.
Никога не си могъл.
Е, добре. Ти също. Ти не можеше да издържиш на бягане дори с един вълк задълго.
Вярно. Съвсем вярно. Погалих го по козината и понечих да махна едно залепило се за раните му листо.
Не! Ще ти отхапя ръката! И можеше да го направи. Бърз като змия, сграбчи китката ми между челюстите си. Изви я, после ме пусна. Вече не тече кръв, тъй че ме остави на мира. Престани да ме опипваш и тръгни след тях.
И какво да направя?
Първо убий котката. Беше присъда, изречена унило. Знаеше не по-зле от мен какво ще причиним на принца, ако убием свързания с него звяр.
Знам. Жалко, че той не споделя твоите скрупули за убийството на твоя събрат.
Той не знае, че си свързан с мен.
Знаеха, че съм свързан с някого, и искаха да разберат точно с кого. Това знание не ги разколеба да ме наранят. Усетих, че мислите му тичат пред моите, разсъждаваше над ситуация, която все още не бях разчел. Внимавай, Променящ. Този модел го познавам отдавна. Мислиш си, че е някаква игра, с граници и правила. Стремиш се да върнеш принца, както майка връща изгубило се вълче в бърлогата. Не си и помислял дори, че може да се наложи да го раниш или да убиеш котката и да го нараниш така. Още по-далече от мислите ти е, че те биха могли да те убият, за да ти попречат да върнеш принца. Тъй че променям съвета. Не тръгвай след тях сега и сам. Дай ми време до вечерта, да надмогна раните си. И след като ги проследим, нека вземем Немиришещия с нас. Той е умен, по човешки начин.
Мислиш ли, че принцът го има това в себе си? Че ще е готов да ме убие, вместо да ми позволи да го върна в Бъкип? Тази мисъл ме уплаши. И все пак аз самият бях по-млад от принц Предан, когато извърших първото си убийство, по заповед на Сенч. Не ме беше зарадвало особено, но и не бях разсъждавал много доколко е правилно или грешно. Сенч беше моята съвест тогава и се бях доверил на решението му. Сега се зачудих. Имаше ли такава личност в живота на принца, някой, чийто съвет да е достатъчен, за да го накара да потисне собствената си преценка?
Престани да мислиш, че си имаш работа с един млад принц. Не е това. И котката не е тази, от която трябва да се боим. Това е нещо по-дълбоко и по-странно, братко, и ще е добре да сме много, много предпазливи.
Оставих го под дъбовете, макар това да не ми харесваше. Не се опитах да проследя дирите им, а се върнах в имението на Бресинга в Гейлтон, намерих чантата за пера и препуснах обратно към лова. Бяха продължили напред, но беше съвсем лесно да ги проследя. Когато подадох чантата на лорд Златен, той отбеляза:
— Много се забави, Том Беджърлок. — Смигна на спътниците си и добави: — Е, добре поне, че не е както се опасявах. Почти си помислих, че си приел думите ми в смисъл, че трябва да донесеш чантата дори да се наложи да ходиш чак до Бъкип за нея. — Намекът за глупостта ми предизвика общ смях.
Наведох смирено глава.
— Моите извинения, господарю, за забавянето, докато я намеря. Не беше там, където очаквах.
Той прие извинението ми с кимване, след което ми връчи чантата.
— Вземи перата от Ловкиня Лоръл. И гледай да ги подредиш грижливо.
Лоръл беше събрала доста пера. Червената чанта се отвори като книга. Вътре няколкото джоба бяха подплатени със сплъстена вълна, за да предпазят перата от повреда. Задържах я отворена, докато тя внимателно нагласи всяко перо. Другите ловци продължиха напред, без да ни обръщат внимание.
— Добре ли ловуват котките? — попитах я, докато поставяше перата.
— Да. Удивителни са. Виждала съм мъглекота на принца, но това е първият ми опит с групарди. Пуснаха котките два пъти на птици и веднъж на зайци, докато те нямаше.
— Мислиш ли, че ловът ще продължи дълго?
— Съмнявам се. Лорд Златен сподели, че обедното слънце е прекалено силно за кожата му, а може и да му причини главоболие. Смятам, че скоро ще се връщаме.
— Няма да е зле. — Другите вече се бяха отдалечили доста от нас. Тя затвори кожената чанта и ми я върна. Подкарахме един до друг след ловната група. Тя се извърна в седлото си, погледна ме и каза: — Снощи, Том Беджърлок, изглеждаше съвсем различно. Би трябвало да отделяш повече внимание на външността си. Ефектът си заслужава усилието.
Думите й ме накараха да онемея. Тя се усмихна, като видя как съм зяпнал, след което пришпори коня си напред и подкара до стремето на лорд Златен. Не знам какво си казаха, но скоро след това групата реши да се връща в Гейлкип. Чувалите с уловени птици бяха натежали, слънцето печеше безмилостно, а котките изглеждаха раздразнителни и вече не толкова заинтересувани от лова.
При това положение благородниците обърнаха конете и препуснаха към блажения хлад зад дебелите каменни стени на Гейлкип. Ние ги последвахме както можем. Моя черна лесно поддържаше скоростта, но все пак трябваше да яздя в прахта им.