Нямаше нужда да обяснява. Опитах се да облекча съвестта му.
— Може би е добрина все пак. Може би е по-добре да разберат, преди да са се оженили, че сърцето на Сидел не е толкова постоянно, колкото е вярвал Любезен.
Той поклати глава, отказваше утешението ми.
— Ако не бях водил, тя нямаше да ме последва в този танц. Първите й изблици бяха само момичешко кокетство. Мисля, че за едно момиче е толкова инстинктивно да флиртува, колкото за момчетата да показват мускули и храброст. Момичетата на нейната възраст са като котенца, подскачащи из тревата да упражняват ловните си умения. Все още не знаят смисъла на движенията, които правят. — Въздъхна и отново се зае с кутийката си с цветни пудри.
Гледах мълчаливо, докато той не само се направи на още по-болен, но си добави и десетина години, като подчерта бръчките на лицето си.
— Смяташ ли, че това е необходимо? — попитах го, когато затвори кутийката и ми я подаде. Напъхах я в пътната му торба, която, както забелязах, вече беше почти подредена за пътуването ни.
— Да. Искам да съм сигурен, че магията, която направих на Сидел, е напълно премахната, преди да напусна. Нека ме види стар и отпуснат. Ще се зачуди какво си е въобразявала и ще избяга отново при Любезен. Надявам се да се съберат. Ще е по-добре, отколкото да линее по мен. — Въздъхна мелодраматично, но знаех, че се присмива на себе си. Тази сутрин фасадата на лорд Златен беше напукана и зад пукнатините надничаше Шутът.
— Магия ли? — попитах скептично.
— Разбира се. Никой не е неуязвим пред мен, ако пожелая да го омагьосам. Никой, освен тебе, тоест. — Завъртя тъжно очи към мен. — Но не му е времето да скърбя за това. Сега искам да отидеш и да уведомиш, че бих искал да се видя за малко насаме с лейди Бресинга. След това иди и почукай на вратата на Лоръл и й кажи, че тръгваме скоро.
Когато се върнах от втората половина на поръчката, лорд Златен беше напуснал стаята си за срещата си с лейди Бресинга. Срещата беше много кратка и когато се върна, той ми даде знак веднага да изнеса багажа долу. Не спря да хапне нищо, но аз вече бях прибрал всички плодове от стаята ни. Щяхме да оцелеем, а и може би беше разумно да избягваме храна за известно време.
Конете ни вече бяха оседлани и изведени навън. Лейди Бресинга слезе, за да се сбогува — много хладно. Слугите дори не благоволиха да забележат заминаването ни. Лорд Златен отново поднесе извиненията си, като приписа много от снощното си поведение на великолепните й вина. Това ласкателство може би целеше да я успокои, но не успя. Лорд Златен ни поведе в лек тръс. В подножието на хълма обърнахме към сала. Чак когато дърветата покрай пътя ни скриха от имението, той попита:
— Сега накъде?
Дотук Лоръл беше яздила в ледено мълчание. Нищо не беше казала, но разбирах, че като бе унизил себе си, лорд Златен беше мацнал със същата четка и нея. Сега тя се изненада, когато казах:
— Насам. — И свърнах Моя черна встрани от пътя и навътре в изпъстрената от слънцето гора.
— Не ни чакай — рече той отривисто. — Язди колкото можеш по-бързо. Ще те догоним, ако можем, макар че горката ми глава може и да ни позабави. Тревогата ни сега е, че можем да изгубим дирята му. Сигурен съм, че Лоръл може да проследи твоята. Хайде, върви.
Повече не ми трябваше. Веднага схванах целта на заповедта му. Това щеше да ми позволи да съм сам, когато настигна Нощни очи, и да поговоря с него насаме. Кимнах и смуших Моя черна. Тя скочи напред с желание и остави сърцето ми да ни води. Не си направих труда да я върна назад, където за последен път бях видял вълка, а я подкарах на североизток, накъдето знаех, че е сега. Пуснах тънка нишка на съзнанието си да го докосне и да му съобщи, че идвам, и долових потръпващия му отговор. Подкарах Моя черна по-бързо.
Нощни очи беше преодолял удивително разстояние. Не си позволих да се тревожа доколко лесно ще може Лоръл да ме проследи. Целта ми сега беше да се събера с вълка, да видя дали е добре и след това да продължа с преследването на принца. Безпокойството ми за него се усилваше.
Денят беше горещ, късното лято се беше проточило. Слънцето сипеше жарта си върху нас и през тънкия дървесен покров. Сухият въздух бе натежал от прах, който изсмукваше влагата от устата ми и лепнеше по клепачите ми. Не губех време да търся дири, просто яздех през гористите хълмове. По-тучната зеленина показваше къде са текли потоци, но водата им сега се беше просмукала под повърхността. На два пъти пресякохме потоци и спирах, та кобилата да се напие. След това отново подкарвахме бързо.
Някъде в ранния следобед вече смътно бях убеден, че Нощни очи е наблизо. Още преди да съм го видял или помирисал, започна да ме обзема странното чувство, че съм виждал терена преди, че нещо в тези дървета напред ми е смътно познато. Дръпнах юздите и бавно огледах хълмовете, а вълкът се показа от храстите няма и на един хвърлей камък. Моя черна потрепери, замръзна на място и впери очи в него. Отпуснах ръка на шията й. Спокойно. Няма защо да се боиш. Спокойно.