— Само защото понякога нося дрехите на благородник не си мисли, че съм забравил всичките си номера на акробат. — Каза го почти обидено. — Ще се прибера, както излязох: през прозореца.
— Добре. Може да се поразходя из селото, да си „проветря главата“. И да видя какво мога да открия. Ако можеш да измислиш повод, слез в гостилницата. Разбъркай котлето с клюките и виж дали ще можеш да чуеш нещо за двама непознати с една ловна котка, минали оттук вчера. — Понечих да добавя нещо за кръвопролитие на улицата, но спрях. Нямаше голяма вероятност да ни разкажат за това.
— Добре. И внимавай, Фиц.
— Няма нужда да ми напомняш.
Понечих да се отделя от него, но той изведнъж ме хвана за ръката.
— Не тръгвай още. Исках да поговоря с теб през целия ден. — Пусна ме рязко и скръсти ръце на гърдите си. Вдиша хрипливо. — Не мислех, че всичко това ще е толкова трудно. Толкова много роли съм играл през живота си. Мислех си, че ще е лесно, че може дори да е забавно да играя господаря на теб, слугата. Не е.
— Не е. Трудно е. Но мисля, че е разумно.
— Толкова пъти се издадохме пред Лоръл…
Свих безпомощно рамене.
— Това е положението. Тя знае, че и двамата сме избрани от кралицата. Сигурно можем да я оставим да си направи собствените заключения. Те може да се окажат по-убедителни от всичко, което бихме могли да измислим ние.
Той се усмихна.
— Да. Тази тактика ми харесва. Значи откриваме каквото можем тази нощ и тръгваме рано сутринта.
С тези думи се разделихме. Той се отдръпна в тъмното и изчезна толкова опитно, колкото можеше да го направи Нощни очи. Гледах след него, докато пресичаше вътрешния двор, но не можех да го видя. Зърнах го само за миг, когато се прехвърли през затъмнения прозорец. Не чух звук.
Нощни очи се притисна плътно в крака ми.
Какви са новините? — попитах. Осезанието ни беше безмълвно като топлината на тялото му до мен.
Лоши. Мълчи и ме следвай.
Поведе ме не по главната улица на селото, а далече от центъра му. Зачудих се къде отиваме, но не посмях да се пресегна и да докоснем умовете си. Обуздах Осезанието си, въпреки че да не споделям вълчите сетива бе затъпяващо. Най-сетне се озовахме на каменисто поле близо до речния бряг. Той ме отведе досами реката, където растяха големи дървета. Високите сухи треви бяха отъпкани. Долових миризмата на печено месо и изстинала пепел. После очите ми сглобиха дължината на въже, което още висеше от едно дърво, и изгорелия огън под него. Стоях съвсем неподвижен. Нощният вятър откъм реката раздухваше пепелта и изведнъж ми прилоша от миризмата на опеченото месо. Опрях длан върху угасените въглени. Бяха влажни и студени. Огън, преднамерено запален и преднамерено угасен. Зарових с пръсти в тях и усетих характерната хлъзгавост от накапала мас. Бяха го направили повече от старателно. Обесване, разчленяване, изгаряне и останките — хвърлени в реката.
Отдръпнах се далече от огъня, под покрова на дърветата. Седнах на един камък. Вълкът дойде и клекна до мен. След малко си спомних за месото и му го дадох. Изяде го безцеремонно. Седях с ръка на устата и се чудех. В жилите ми вместо кръв течеше мраз. Селски хора бяха направили това, а сега се смееха и пееха песни в хана. Бяха направили това на някого точно като мен. Навярно на сина на моето тяло.
Не. Кръвта не мирише както трябва. Не е бил той.
Малка утеха. Означаваше единствено, че не е умрял днес. Дали не го държаха някъде селяните? Дали тази оживена нощ в хана не беше възбудено очакване за още кръв на заранта?
Усетих, че някой тихо се приближава към нас в тъмното. Дойде откъм светлините на селото, но не вървеше по пътя. Идваше през дърветата покрай пътя и се движеше почти безшумно.
Ловкинята.
Лоръл излезе от сянката на дърветата. Загледах я, докато крачеше решително към изгореното петно. Също като мен преди малко, се наведе, подуши и след това опипа пепелта.
Станах, издадох само толкова звук, че да разбере, че съм тук. Тя трепна и рязко се обърна.
— Кога? — попитах нощта.
Лоръл въздъхна тихо.
— Днес следобед. Слугинята ми каза. Раздрънка се сама всъщност, как момъкът, който щял да се жени за нея, бил съвсем вътре в нещата, в премахването на Петнистите. Така ги наричат в тази долина. Петнистите!
Речният вятър духаше между нас.
— И ти дойде тук?
— Да видя каквото е останало за виждане. Което не е много. Страхувах се, че може да е нашият принц, но…
— Не е. — Нощни очи се беше подпрял тежко на мен; споделих онова, което и двамата подозирахме. — Мисля, че е бил един от спътниците му.