— Щом знаеш толкова, значи знаеш, че другите са избягали.
Не го бях знаел, но за мой срам изпитах облекчение, че го чувам.
— Преследвали ли са ги?
— Да. И хората, които са ги подгонили, все още не са се върнали. Някои тръгнали да ги преследват, други останали, за да убият хванатия. Планът е бил онези, които са направили това… — Тя махна презрително към въжето и кръга от огнището. — Ще тръгнат сутринта. Малко са разтревожени, че приятелите им още не са се върнали. Тази нощ ще пият и ще събират кураж и гняв. Утре ще тръгнат.
— Тогава ще е най-добре да тръгнем преди тях и да препуснем по-бързо.
— Да. — Погледът й зашари от мен към Нощни очи и обратно. Отново огледахме отъпканата пръст, полюшващото се въже и изгорялото петно на земята. Като че ли трябваше да направим нещо, някакъв жест се очакваше сякаш от нас, но ми убягваше.
Тръгнахме обратно към хана, мълчахме. Забелязах тъмното й облекло и обувките с меки подметки и отново си помислих, че кралица Кетрикен е избрала добре. Омърсих нощната тишина с въпрос, от чийто отговор се боях.
— Тя каза ли ти много подробности? Как или защо са били нападнати, дали момчето и котката са били с тях?
Лоръл вдиша дълбоко.
— Онзи, когото са убили, не е бил чужденец. Бил е един от тях и са го подозирали в зверската магия от много време. Обичайните глупави истории… как докато агнетата на другите измирали с десетки, неговите оцелявали. Че един човек го ядосал, а след това пилците му измрели. Днес дошъл в селото с непознати, един едър мъж на боен кон и един с котка, която яздела зад него. Другите с него също били познати на тукашните хора, момчета, отраснали в околните ферми. В хана обикновено има кучета. Синът на ханджията гледа кучета зайчари и тъкмо се бил върнал от лов. Кучетата все още били възбудени. Като видели котката, побеснели. Обкръжили коня, започнали да скачат и да ръмжат. Мъжът с котката — нашият принц най-вероятно — извадил меча си да защити котката, засякъл по кучетата, отрязал ухото на едно. Но това не било всичко. Отворил широко устата си, озъбил се и изсъскал също като котка.
— При суматохата от хана се изсипали още мъже — продължи тя. — Някой изревал: „Петнисти!“ Друг извикал да донесат въже и факла. Мъжът на бойния кон им се изсмял и пришпорил коня си срещу кучета и хора. Конят ритнал един и го свалил на земята. Тълпата отвърнала с камъни и ругатни и от кръчмата наизлезли още мъже. Петнистите разкъсали кръга и се опитали да избягат, но камък улучил един в слепоочието и го смъкнал от седлото. Тълпата го обкръжила и той изревал на другия да бяга. Момичето ги изкара всичките страхливци, че избягали, но подозирам, че този, когото са хванали, нарочно е задържал тълпата, за да могат спътниците му да се спасят.
— Откупил е живота на принца със своя.
— Така изглежда.
Помълчах, докато пресея фактите. Не бяха отричали какво са. Никой от тях не се бе опитал да умилостиви тълпата. Поведението е било враждебно, предвестник на нещата, които са предстояли. И един от групата се е принесъл в жертва, а другите са го приели като необходимо и правилно. Това издаваше не само високата цена, която бяха приписали на принца, но и дълбоката преданост към организирана кауза. Бяха ли спечелили напълно Предан на своя страна? Зачудих се що за роля са предвидили тези Петнисти за принца и дали той се вписва в нея. Беше ли приел Предан, че човекът е трябвало да умре заради него? Когато е продължил да язди, знаел ли е, че мъжа, когото са оставили зад себе си, го очаква мъчителна смърт? Много бях готов да дам, за да узная това.
— Но Предан не са го разпознали като принца, нали?
Тя поклати глава. Нощта около нас ставаше все по-тъмна и по-скоро усетих, отколкото видях жеста й.
— Тъй. Ако другите са го догонили, не биха се поколебали да го убият.
— Дори да знаят, че е принцът, това не би ги разколебало. Омразата към Старата кръв тук е много дълбока. Ще решат, че прочистват кралската кръв, не че я унищожават.
Някаква частица от мен забеляза, че сега тя ги нарече Старата кръв. Не я бях чувал да използва тази фраза преди.
— Добре. Смятам, че времето ни става все по-скъпо.
— Трябва да тръгнем още сега, през нощта.
Заболя ме само от мисълта за това. Вече не притежавах издръжливостта на младостта. През последните петнайсет години бях свикнал на редовна храна и почивка всяка нощ. Бях уморен и ми призляваше от страх пред това, което трябваше да последва, когато догоним принца. А вълкът ми беше изтощен неописуемо. Знаех, че силата, която все още движеше крайниците му, е фалшива. Скоро тялото му щеше да настоява за отдих, колкото и тежки да са обстоятелствата. Имаше нужда от храна и време да се изцери, а не да го влача със себе си в нощта.