Ще издържа. Или ще ме оставиш по пътя и ще направиш каквото трябва.
Фатализмът в тази мисъл ме накара да се засрамя. Саможертвата бе твърде близо до онова, което един човек днес беше направил за един принц. Неоспоримата истина бе, че отново изразходвах всичките ни сили за крал и кауза. Вълкът отдаваше дните на своя живот на мен заради един съюз, който той разбираше единствено в понятията за любовта си към мен. Черния Ролф беше прав преди толкова години. Грешно беше от моя страна да го използвам така. Дадох си детинското обещание, че когато това свърши, ще му се отплатя по някакъв начин. Щяхме да отидем някъде, където той пожелае, и да правим нещо, за което той копнее.
Къщичката ни и огнището. Това би ми стигнало.
Имаш го.
Знам.
Върнахме се в хана по обходен път, избягвайки по-отъпканите улички. В тъмното на вътрешния двор Лоръл доближи устните си до ухото ми.
— Ще се шмугна в стаята си да си опаковам вещите. Ти събуди лорд Златен и му кажи, че трябва да тръгнем.
Изчезна в сенките до задната врата. Самият аз влязох през предната, навъсих се на един измъчен слуга и забързах към гостилницата. Часът вече бе късен и настроението, което се бе възцарило, беше по-скоро умислено, отколкото празнично. Не ме забеляза никой. Продължих към стаята ни. Пред вратата до ушите ми стигнаха спорещи гласове. Гласът на лорд Златен се извиси до благороднически гняв.
— Буболечки в леглото, моля ви се! Пълзят като разлютени пчели. Кожата ми е много деликатна. Не мога да остана при толкова гъмжащи твари!
Нашият домакин, по нощна риза и с нощна шапка, държеше свещ. Гласът му прозвуча ужасено:
— Моля ви, лорд Златен, поръчах други постелки, стига да благоволите…
— Не. Няма да прекарам нощта тук. Пригответе веднага сметката.
Почуках на вратата. С влизането ми лорд Златен прехвърли гнева си върху мен.
— А, ето те и теб, негоднико жалък! Пил си някъде, не се съмнявам, докато аз трябваше да прибирам и моите неща, и твоите. Добре, гледай поне с нещо да си полезен! Бягай да почукаш на вратата на Ловкиня Лоръл и да й кажеш, че трябва да напуснем веднага. После вдигни коняря и му кажи да приготви конете ни. Не мога да прекарам нощта в хан, който гъмжи от паразити!
Излязох, за да не слушам настояванията на ханджията колко добър и чист хан поддържал. Изненадващо бързо се озовахме навън и готови за тръгване. Лично бях оседлал конете — конярят не бе реагирал на усилията ми да го събудя. Ханджията беше излязъл след лорд Златен на двора и го увещаваше, че не можем да намерим друг хан за тази нощ, но благородникът беше непреклонен. Качи се и без повече приказки подкара Малта. Двамата с Лоръл го последвахме.
Известно време яздихме в тръс. Луната беше изгряла, но струпаните къщи затулваха светлика й, а случайните светлини, процеждащи се през кепенците, повече правеха сенки, отколкото да осветяват пътя ни. Гласът на лорд Златен стигна тих до ушите ни:
— Чух клюката в пивницата и прецених, че е най-добре да тръгнем веднага. Избягали са по пътя.
— Като вървим в тъмното, рискуваме да изтървем дирята им — изтъкнах аз.
— Знам. Но ако чакаме, може да стигнем много късно, за да направим каквото и да било, освен да го погребем. Освен това никой от нас така или иначе нямаше да спи, а така ще изпреварим онези, които ще тръгнат утре.
Нощни очи се появи като призрак и пое с нас. Пресегнах се към него и когато се свързахме, нощта сякаш стана по-светла. Той изсумтя на вдигнатата от нас прах и избърза напред, за да поведе. Бяхме свързани с Осезанието и той не можеше да скрие от мен усилието, което му струваше това. Потръпнах, но приех решението му. Сръгах кобилата, за да не изостана.
— Дисагите ни изглеждат по-обемисти, отколкото когато пристигнахме — подхвърлих в тъмното, когато се изравних с Шута.
Лорд Златен вдигна небрежно рамене.
— Одеяла. Свещи. Всичко останало, което се сетих, че може да ни е от полза. Промъкнах се в кухните, щом разбрах, че трябва бързо да хванем пътя, тъй че в онази торба има хляб. И ябълки. Ако бях взел повече, щеше да се забележи. Гледай да не смачкаш хляба.
— Човек може да си помисли, че вие двамата сте правили това и преди, лорд Златен. — В тона на Лоръл се долавяше нерв и достатъчна нотка съмнение към титлата, за да отрезви и двама ни. След като никой от нас не отвърна, тя добави: — Не мисля, че е много честно да споделям рисковете на това пътуване с вас и все още да съм като с вързани очи.
Лорд Златен заговори с възможно най-убедителния си аристократичен тон.
— Права сте, Ловкиньо. Не е честно, но точно така трябва да си остане засега. Защото, освен ако не греша, трябва да вдигнем малко скоростта. Както нашият принц е напуснал това село в галоп, така ще го напуснем и ние.