И още докато говореше, заби пети в Малта, а тя скочи с радост напред, за да оспори водачеството на Моя черна. Лоръл след миг се озова до него. До скоро, братко. Усетих как Нощни очи се отдели от мен, и духовно, и физически. Знаеше, че не може да издържи на конския бяг. Щеше да ни последва на своя скорост и по свой път. Това откъсване ме разпъна, макар и да знаех, че изборът е негов и е възможно най-разумният. Лишен от него, лишен от нощния му взор, продължих напред, оставил Моя черна сама да избира пътя си.
Селото беше малко и скоро стигнахме покрайнините. Лунната светлина се разля на пътя. Малта усили галопа и другите два коня скочиха, за да не изостанат. Подминавахме ферми и ниви, ожънати и още неприбрани. Оставихме конете да тичат, докато сами не поискат да забавят и да си поемат дъх. Щом Малта дръпнеше напред, лорд Златен я оставяше да поведе и поемахме отново. Двамата бяха повече на един ум, отколкото си бях давал сметка. Пълното му доверие в нея й даваше тази бодра увереност. Продължихме да яздим през остатъка от нощта, като лорд Златен налагаше скоростта.
Когато небето започна да изсветлява, Лоръл изказа мислите ми на глас.
— Поне имаме добър старт пред онези, които смятаха да тръгнат призори, та да видят колко късмет са имали приятелите им в залавянето на Петнистите. И главите ни са по-чисти.
Но остави неизречен един страх, който споделяхме всички: това, че можеше да сме изгубили дирята на принца в бързината си да го догоним. Е, понякога човек трябва да се довери на късмета. Или да повярва в съдбата като Шута.
(обратно)Глава 20 Камъни
Съществуват техники, с които човек би могъл да се справи с едно изтезание. Човек трябва да се научи да отделя ума от тялото си. Половината болка, която причинява един опитен изтезател, не е физическата, а знанието на жертвата му за нивото на нанесената щета. Мъчителят трябва да върви по тънко въже, ако иска жертвата му да говори. Ако нанесе поражение по-голямо, отколкото жертвата знае, че може да се изцери, то жертвата губи всякакъв мотив да говори и желае единствено да се гмурне колкото може по-бързо в смъртта. Но ако може да задържи изтезанието до тази граница, мъчителят може да превърне жертвата в съучастник в собственото си мъчение. Застинал в болката, изтерзаният ум на жертвата се чуди колко дълго може да поддържа мълчанието си, без да тласне мъчителя отвъд границата на невъзвратимата щета. Докато жертвата отказва да говори, мъчителят продължава, приближава се все повече и повече до щетата, която тялото не може да поправи.
Когато един човек е прекършен от болка, той остава завинаги жертва. Той дори не може да забрави мястото, което е посетил, мига, когато е решил, че по-скоро е готов да предаде всичко, отколкото да изтърпи повече болка. Това е срам, от който никой човек не може да се възстанови напълно. Някои се опитват да го удавят, като самите те се превръщат в причинители на подобна болка и създават нова жертва, която да носи срама вместо тях. Жестокостта е умение, което се учи не само чрез пример, но и с преживяването й.
Из ръкописа на Версаай „Приложения на болката“Слънцето изгря. Продължавахме напред. Фермите, нивите и пасищата ставаха все по-редки, а след това изчезнаха напълно, заменени от каменисти хълмове и рехави гори. Тревогата ми бе раздвоена между страха ми за моя вълк и за моя млад принц. Общо взето имах по-голяма вяра в способността на четирикракия ми приятел да се справи сам, отколкото в Предан. С решителност, която Нощни очи щеше да одобри, го изтласках от мислите си и се съсредоточих изцяло върху пътя и околностите. Усилващият се дневен зной се изостряше от задушния въздух. Усещах наближаваща буря. Един силен дъжд можеше да заличи всякакви следи. Глождеше ме напрежение.
Без да се наговаряме, Лоръл подкара от лявата страна на пътя, а аз — от дясната. Оглеждахме за всякаква възможна следа от коне, оставили пътя; в частност оглеждахме за следи от поне три коня, препускали в галоп. Знаех, че ако бягам от конни преследвачи, първата ми мисъл ще е да хвана през горите, където щях да имам по-добър шанс да се откъсна. Принцът и спътниците му сигурно щяха да направят същото.
Опасенията ми, че може да сме пропуснали дирята им в тъмното, се усилиха, но изведнъж Лоръл извика, че я е хванала. Веднага щом погледнах отпечатъците се уверих, че е права. Имаше следи от много подковани копита, отбиващи от пътя, и всичките — припряно. Широките дири на едрия боен кон не можеше да се сбъркат.
Другите двама продължиха по дирята, а аз спрях и слязох под претекст, че искам да затегна по-здраво багажа на гърба на Моя черна. Използвах възможността, за да се облекча край пътя: знаех, че вълкът ще търси следи от преминаването ми.