Качих се отново на седлото и бързо догоних двамата си спътници. На хоризонта се трупаха тъмни облаци. Чухме няколко дълги глухи заплашителни тътена в далечината. Отъпканата от преследващата група пътека бе лесна за проследяване и пак пришпорихме уморените си животни. Превалихме два хълма, обрасли с трева и храсти. Когато изкачихме третия, видяхме долу гора от дъб и елша. А в нея се натъкнахме на преследвачите. Бяха половин дузина, проснати сред високата трева в сенките на дърветата.
Посрещналите ги в засада бяха избили и конете и кучетата им. Разумен ход от тяхна страна: върнали се в селото коне без ездачи щяха само да доведат новата група преследвачи много по-скоро. И все пак това ме отврати, още повече че бе извършено от хора на Старата кръв. Изглеждаше безскрупулно по начин, който ме ужаси. Животните не бяха направили нищо, за да заслужат смърт. Що за хора бяха тези, с които яздеше принцът?
Лоръл затисна устата и носа си с ръка. Не слезе от коня. Лорд Златен изглеждаше уморен и пребледнял, но слезе с мен. Тръгнахме между мъртвите да ги огледаме. Всички бяха млади мъже, точно на възрастта да попаднат сред такова безумие. Вчера следобед се бяха метнали на конете си и бяха препуснали, за да хванат и убият някакви Петнисти. Вчера вечерта бяха загинали. Нападали така по земята, не изглеждаха нито жестоки, нито зли или дори глупави. Само мъртви.
— В тези дървета е имало стрелци — казах. — И са чакали тук. Смятам, че групата на принца е преминала, разчитайки на хората, които вече са били на позиция тук, за да ги защитят. — Бях открил само една счупена стрела, захвърлена настрани. Другите бяха пестеливо и хладнокръвно прибрани от телата.
— Това не е от стрела. — Лорд Златен посочи едно тяло, лежащо отделно от другите. В гърлото му имаше дълбоки рани. Бяха го разпрали ноктести задни крака. Мухи бръмчаха по вътрешностите му и бяха покрили изцъклените от ужас очи.
— Виж кучетата. Котки са нападнали и тях. Всички Петнисти са ги обкръжили тук и са ги избили.
— И след това са тръгнали.
— Да. — Котката на принца ли беше убила този човек? Били ли са свързани умовете им, когато котката е убивала?
— Колко души преследваме сега според теб?
Лоръл се беше отдалечила с коня малко по-напред. Подозирах, че го е направила не толкова за да проучи дирята, колкото за да е по-далече от подуващите се трупове.
— Според мен пред нас има поне осем души — подвикна тя.
— И трябва да ги последваме — каза лорд Златен. — Веднага.
Тя кимна.
— Другите вече трябва да са тръгнали от селото. Ще се зачудят защо тези не се връщат. Когато открият телата, ще побеснеят от гняв. Принцът трябва да бъде измъкнат, преди двете групи да се сблъскат.
Колко просто звучеше на думи. Върнах се при Моя черна, но тя ме ядоса, като се дръпна два пъти настрани, преди да успея да хвана юздите й. Трябваше й школовка, но сега нямаше време за това. Напомних си, че кръвта изнервя и най-кроткото животно и че търпението с нея в момента ще донесе добри дивиденти по-късно.
— Друг ездач щеше да те прасне с юмрук между ушите за това — казах й кротко, след като се качих на седлото.
Разбиращото потръпване на мускулите й ме изненада. Явно ме разбираше по-добре, отколкото предполагах.
— Спокойно. Аз не правя такива неща — уверих я. Съвсем по конски, тя пренебрегна успокоенията ми. В далечината отново прогърмя и тя изпъна уши.
Мисля, че и тримата ни притесни да тръгнем и да оставим труповете да се подуват в летния пек. Реалистично погледнато, това бе най-разумното решение. Съселяните им щяха да ги намерят съвсем скоро и на тях трябваше да се падне погребването. Забавянето им щеше само да ни помогне.
Разумно или не, беше някак грешно.
Дирите, по които продължихме, бяха дълбоки, от подкарани в здрав бяг коне. Пръстта под горския саван беше по-влажна и задържаше следата по-добре. Отначало бяха препускали за разстояние и скорост и дори дете можеше да проследи дирите им. Но след известно време следата се спусна в една клисура и тръгна покрай лъкатушещ поток. Яздех, без да откъсвам очи от дърветата горе, доверил се на Моя черна да следва Малта, и наблюдавах за възможна засада. Неизречена тревога човъркаше ума ми. Петнистите, с които яздеше принцът, изглеждаха много организирани, почти на военно ниво. Това беше втората група мъже, които го бяха изчакали да дойде и след това бяха тръгнали с него. Поне един от групата не се беше поколебал да пожертва живота си за другите, нито бяха изпитали скрупули да избият всички преследвачи. Тяхната готовност и безскрупулност говореше за голяма решимост да задържат принца и да го заведат до крайната цел, която си бяха наумили. Спасяването му вероятно щеше да се окаже извън възможностите ни, но въпреки това не виждах никаква алтернатива, освен да продължаваме след тях. Връщането на Лоръл в Бъкип, за да доведе стражата, не беше осъществимо. Докато дойдеха, щеше да е станало късно. Щяхме да загубим не само време, но и секретността на мисията си.