Подкарах Моя черна към него и се пресегнах. След миг колебание той надигна рамото си. Хванах го здраво под мишницата. Моя черна изпръхтя и се завъртя в кръг, но след два опита момчето успя да прехвърли единия си крак върху нея. Оставих му време да се намести зад мен и му казах:
— Много внимавай. Тя е висока. Хвърлиш ли се от нея, като нищо може да си счупиш кокалите.
Хвърлих поглед назад по пътя, откъдето бяхме дошли. Все още нямаше признаци, че преследвачите ни са близо, но усещах, че късметът ни е на изчерпване. Дирята на Осезаващите водеше нагоре по хълма, но не исках да продължа по нея, преди да съм изтръгнал от това момче всичко, което знае. Очите ми затърсиха път, по който да отклоним преследвачите. Можехме да се спуснем надолу, където пролет и есен вероятно течеше вода. Следите ни щяха да личат добре в по-влажната пръст. Можехме да продължим по коритото и след това да го оставим. После нагоре по другия скат, по каменистия хълм и отново в прикритието на леса. Можеше да свърши работа. Следите ни щяха да са по-пресни, но те просто можеше да решат, че ни настигат, и така — да ги отвлечем от принца.
— Насам — казах и приведох плана си в действие. Кобилата ми не беше доволна от двойния си товар. Застъпва тромаво, сякаш решена да ми покаже, че не одобрява идеята.
— Но следата… — възрази Лоръл, след като изоставихме смътните дири, които бяхме следвали през целия ден.
— Не ни трябват следите им. Имаме него. Той знае накъде са продължили.
Усетих го как си пое дъх зад мен. После отрони през стиснати зъби:
— Няма да кажа.
— Ще кажеш, разбира се — уверих го й в същото време смушках Моя черна, за да я убедя, че все пак е длъжна да ми се подчини. Изненадана, тя закрачи по-бързо и въпреки двойната тежест ни понесе добре. Беше силна и бърза, но свикнала да използва качествата си само когато на нея й хареса. Крайно време беше да се разберем по този въпрос.
Принудих я да тръгне по-бързо надолу, а след това я подкарах покрай сухото корито. Излязох на един каменист склон и продължих нагоре по него. Моя черна като че ли се справяше с предизвикателството без много усилие. Надявах се, че наложената от мен скорост и маршрут са поносими за Лоръл. Пришпорих Моя черна нагоре по чакълестия склон под кос ъгъл. Ако успеех да подмамя тълпата от селото да тръгне след нас, този маршрут доста щеше да ги затрудни.
На билото спрях, за да ни настигнат останалите. Нощни очи беше изчезнал. Знаех, че си отдъхва някъде, събира силите си, за да тръгне след нас. Искаше ми се да е до мен, но знаех, че сам е в по-малка опасност, отколкото в компанията ми. Огледах терена. Нощта скоро щеше да дойде и исках дотогава да сме се скрили в някое удобно за отбрана място. Реших да продължим нагоре. Хълмът, на който се намирахме, беше част от пресичаща равнината верига. Съседната височина беше и по-висока, и по-стръмна, скалната й основа — по-оголена.
— Насам — казах на другите и ги поведох. Спуснахме се за кратко в обрасла с рехава гора долчинка и след това отново поведох нагоре по едно пресъхнало корито. Шансът и късметът ни бяха благословили — натъкнах се на тясна дивечова пътека, оставена явно от нещо по-дребно и по-пъргаво от коне. Поехме по нея. Като за едър кон, Моя черна се справяше добре, но чух как пленникът ми на няколко пъти затаи дъх, когато дирята тръгна по стръмния склон на хълма. Знаех, че за Малта това няма да е никаква пречка. Не посмях да погледна назад, за да видя как се справя Лоръл. Трябваше да се доверя на Белогривец, че ще пренесе господарката си.
Пленникът ми най-сетне се осмели да ми заговори:
— Аз съм от Старата кръв — прошепна ми настойчиво, все едно това трябваше да означава нещо за мен.
— Нима? — отвърнах му със сарказъм.
— Но и ти си…
— Млъкни! — срязах го ядосано. — Твоята магия нищо не означава за мен. Ти си предател. Само да си заговорил отново и ще те хвърля от коня.
Уплашен, той млъкна.
Пътеката ни водеше все нагоре и нагоре и се зачудих дали съм избрал добре. Малкото дървета, които подминавахме, бяха криви и чворести, листата бяха клюмнали вяло в диханието на приближаващата се буря. Пръстта заотстъпва на бели като кост скали. Познах убежището ни още щом го зърнах. Не беше истинска пещера, а по-скоро дълбок прорез в скалната стръмнина. Наложи се да слезем и да преведем конете догоре. Вкарах вътре Моя черна. Под скалната козирка беше по-хладно, в дъното се процеждаше вода. Може би през годините тя беше издълбала кухината, но сега оставяше влажна зелена вада по пода на пещерата, преди да се процеди надолу по хълма. Нямаше никаква храна за конете, но това бе неизбежно. Все пак мястото ни предлагаше възможно най-добрия заслон и изглеждаше защитимо.