Взирах се в тъмното пред нас. Изведнъж всяко издишване на вълка като че ли започна да става по-дълго от вдишванията. Като кораб с пробойни, всеки ден затъваше все по-дълбоко в примирение с постоянната болка и отслабената жизненост.
Сега той спеше дълбоко, забравил за всякаква умора, широката му глава бе отпусната в скута ми. Поех си дъх и леко сложих ръка на челото му.
Като юноша бях ставал извор на сила за Искрен. Беше отпускал ръката си на рамото ми и с помощта на своето Умение извличаше силата, от която така ужасно се нуждаеше, за да воюва с Алените кораби. Спомних си за деня на речния бряг и за онова, което бях направил на вълка тогава. Бях се домогнал до него с Осезанието, но го бях изцерил с Умението. Вече от доста време знаех, че двете магии може да се съчетаят. Дори се бях страхувал, че прилагането на Умението ми ще трябва винаги да се зацапва от Осезанието. Сега този страх се превърна в надежда, че бих могъл да използвам заедно двете магии за своя вълк. Защото човек можеше не само да взима сила с Умението; можеше и да дава.
Затворих очи и уравновесих дишането си. Вълчите прегради бяха смъкнати, моите грижи на Пророк бяха изтласкани от ума ми. Само Нощни очи беше от значение. Отворих се и влях в него своята сила, жизненост, дните на своя живот. Беше като дълго издишване, поток на живот, оставящ моето тяло и просмукващ се в неговото. Чувствах се замаян, ала усещах как той укрепва, като фитил на светилник, в който си налял ново масло. Изпратих в него ново дихание живот и усетих как в мен се просмуква умора. Не беше важно. Онова, което му бях дал, го беше укрепило, но не и възстановило; трябваше му още от моята сила. Точно сега той се нуждаеше повече.
А след това съзнанието му лумна като разгорял се пламък и… Не! Забрани го, рязко отдръпна тялото си от моето. Отдели се от мен, вдигна стени, които ме изхвърлиха навън. После мислите му изригнаха в ума ми. Ако още веднъж опиташ това, ще те оставя. Напълно и завинаги. Няма да видиш тялото ми, няма да докоснеш мислите ми и няма дори да улавяш мириса ми по дирите си. Разбираш ли ме?
Чувствах се като кутре, разтърсено и захвърлено. Рязкото откъсване ме беше замаяло. Светът кръжеше около мен.
— Защо? — попитах разтреперан.
Защо? Беше сякаш изумен, че мога дори да питам.
В този миг чух плахи стъпки, стържещи в пясък. Обърнах се и видях пленника, втурнал се беше навън. Скочих и се хвърлих след него. В тъмното и в дъжда го блъснах и се затъркаляхме надолу по скалистия склон. Той изскимтя. Успях да го сграбча и не го пуснах, докато най-сетне не спряхме в храстите в подножието на склона. Натъртени и разтреперани, лежахме задъхани, докато откъртените камъни се свличаха наоколо ни. Ножът ми беше под мен, дръжката ми убиваше на бедрото. Стиснах стрелеца за гърлото.
— Би трябвало да те убия на място — изръмжах му. Отгоре, от тъмното, чух викове. — Млъкнете там! — ревнах им и те спряха. — Ставай! — подканих пленника си, бях побеснял.
— Не мога! — Гласът му трепереше.
— Ставай! — Надигнах се, без да го пускам, и го дръпнах да стане. — Тръгвай! Нагоре и в пещерата. Опиташ ли се да побегнеш пак, ще те скъсам от бой!
Повярва ми. Истината беше, че усилията ми с Нощни очи ме бяха изцедили. Едва успявах да не изоставам от него, докато се катерехме по хлъзгавия от дъжда склон. Докато дращехме и се хлъзгахме, болката на Умението зашари мълнии по клепачите ми. Оваляни в кал, стигнахме до пещерата. Вързах здраво китките на гърба му и стегнах глезените му, без да обръщам внимание на притеснената физиономия на лорд Златен и на въпросите на Лоръл. Държах се грубо с него, пулсиращата болка в черепа ми ме пришпорваше. Усещах погледите на Лоръл и Шута. Караха ме да изпитвам яд и срам от това, което върша.
— Лек сън! — изсъсках му, щом приключих. Отдръпнах се от него и извадих ножа от канията. Чух ахването на Лоръл, а пленникът ми изхлипа. Но аз само отидох до вадичката да почистя калта от дръжката и канията. Смъкнах калта от ръцете си и измих лицето си със студена вода. Бях си ударил гърба при падането. Нощни очи изскимтя гърлено, притеснен от болката ми. Стиснах зъби и се постарах да я залостя от него. Когато се изправих, пленникът заговори:
— Ти си предател на своите. — Страхът от смъртта му беше придал лъжлив кураж и той запокити думите си към мен с гняв, но аз дори не се обърнах да го погледна. Гласът му се извиси, пълен с горчиво обвинение. — Какво ти платиха, за да ни предадеш? Да не ти се заклеха, че ако направиш това, ще оставят теб и семейството ти живи? Лъжат. Те винаги лъжат. — Разтрепераният му глас набираше сила. — Стара кръв гони Стара кръв, и за какво? За да могат Пророците да отрекат, че кръвта на Петнистия принц тече в техния род? Или работиш за онези, които мразят кралицата и нейния син? Ще го върнеш ли, за да го осъдят като Стара кръв и Пророците да бъдат свалени от онези, които смятат, че могат да управляват по-добре от тях?