Трябваше да се съсредоточа върху онова, което казваше за Пророците. Но чувах само обвиненията му за това, което бях аз. Говореше уверено. Знаеше. Опитах се да отрека думите му.
— Дивашките ти обвинения не значат нищо за мен. Заклел съм се на Пророците. Служа на кралицата си — отвърнах, макар да съзнавах колко глупаво е да се връзвам да му говоря. — Ще спася принца, все едно кой го държи или какво са те за мен…
— Ще го спасиш? Ха! Ще го върнеш към робството, искаш да кажеш. — Стрелецът беше извърнал очи към Лоръл, сякаш искаше да убеди нея. — Момчето с котката върви с нас към спасение, не като пленник, а като човек, който се връща у дома, при своите. По-добре Петнист, отколкото принц в клетка. Така че ти го предаваш двойно, защото е Пророк, комуто си се заклел да служиш, и Стара кръв, какъвто си и ти. Ще го върнеш, за да го обесят, разчленят и изгорят, както направиха с толкова много от нас? Както убиха моя брат, само преди две нощи? — Гласът му изведнъж се задави в сълзи. — Арно беше само на седемнайсет. Той самият дори нямаше магията. Но беше близък на Старата кръв и избра да остане с нас, дори да пожертва живота си за нас. Обяви се за Петнист и тръгна с нас. Защото знаеше, че е един от нас, макар да не владееше магията. — Погледът му се върна към мен. — Но ето те тебе, Стара кръв като мен, ти и твоят Осезаващ вълк до теб, а си готов да ни гониш до смърт. Можеш да лъжеш колкото искаш, но само се позориш. Да не мислиш, че не мога да усетя, че си говориш с него?
Зяпнах го. Пулсиращата ми от болка глава пресмяташе какво ми е причинил току-що. Като ме бе издал пред Лоръл, той не само ме бе застрашил, а и отново ми беше отнел Бъкип. Не можех вече да се върна там; не и след като Лоръл знаеше какво съм. Ужасът бе изцедил всичкия цвят от лицето й. Изглеждаше така, все едно ще й призлее. Долових промяна в погледа й, когато извърнах очи към нея, пренастройване на мнението й за мен. Лицето на Шута беше съвсем застинало. Сякаш се мъчеше да скрие толкова много чувства, че не му бе останало никакво изражение. Беше ли разбрал вече какво трябваше да направя? Като отрова, плъзнала се в тялото. Те знаеха, че съм Осезаващ. Вече не само стрелеца трябваше да убия, но и Лоръл. Не го ли направех, щях да съм вечно уязвим.
Но направех ли го, това щеше да унищожи всичко между Шута и мен. Заключението на убиеца бе да убия и него, за да не ме гледа никога с тези смърти в очите.
А после можеш да убиеш и мен, а после и себе си, и никой никога да не научи за всичко, което сме споделяли. Ще си остане нашата срамна тайна, отнесена в гроба с нас. Убий ни всички, вместо да признаеш пред някого какво сме.
Безпогрешно като сочещ пръст мисълта се заби в мен с ужасното раздвоение, което ме беше измъчвало, откакто заловихме стрелеца… не, откакто за първи път бях осъзнал, че заради своята клетва на Пророк съм длъжен да застана срещу Старата кръв и срещу желанията на самия принц.
— Наистина ли си Осезаващ? — попита ме бавно Лоръл. Гласът й беше тих, но прокънтя в ушите ми.
Другите ме гледаха зяпнали. Посегнах към лъжата, но не можах да я изрека. Да я изрека означаваше да се отрека от вълка. Бях отчужден от Старата кръв, но имаше все пак някакво родство, проникващо по-дълбоко от емоции и от наученото чувство за вярност. Можеше да не живея като Стара кръв, но заплахите, надвиснали над главите им, застрашаваха и мен.
Но се бях заклел на Пророците, а това също беше мое родство.
Какво трябва да направя?
Каквото е редно. Бъди каквото си, Пророк и Стара кръв. Дори това да ни убие, ще е по-леко от тези безкрайни отричания. Бих предпочел да сме верни на себе си.
Все едно изтръгна душата ми от тресавище.
Болката в главата ми от Умението изведнъж намаля, сякаш намирането на решение ме беше освободило от нещо. Намерих дар слово.
— Да, Осезаващ съм — признах, тихо и спокойно. — И съм се врекъл в рода на Пророците. Служа на моята кралица. И на моя принц, дори той все още да не го разбира. Ще направя каквото трябва, за да остана верен на клетвата си за вярност към тях. — Взрях се в момчето с вълчи очи и изрекох онова, което знаехме и двамата. — Старата кръв не го отвлякоха от вярност или любов към него. Те не искат да го „освободят“. Отвлякоха го, за да претендират за него. След това ще го използват. Ще са точно толкова безскрупулни, колкото и в отвличането му. Но аз няма да позволя да го сполети това. Каквото и да се наложи да направя, за да съм сигурен, че съм му спестил това, ще го направя. Ще открия къде са го отвели и ще го върна у дома. Каквото и да ми струва това.