Стрелецът пребледня.
— Аз съм Петнист — заяви той разтреперан. — Знаеш ли какво означава това? Означава, че отказвам да се срамувам от Старата си кръв. Че съм готов да се разкрия и да настоявам за правото си да използвам своята магия. Че няма да предам своите. Дори това да означава да се изправя пред смъртта си. — Каза ли тези думи, за да покаже, че решимостта му не отстъпва на моята? В такъв случай беше сгрешил. Явно беше приел думите ми като заплаха. Нова грешка… Беше ми все едно. Не си направих труда да поправя грешката му. Една нощ, преживяна в страх, нямаше да го убие и може би на сутринта щеше да е готов да ми каже къде отвеждат принца. Ако не, двамата с моя вълк щяхме да го намерим.
— Млъкни — казах му. — Поспи, докато можеш. — Погледнах другите, които следяха напрегнато разговора ни. Лоръл ме гледаше с омраза и неверие. Бръчките по лицето на Шута го състаряваха. Устата му беше присвита и малка, мълчанието му беше обвинение. Затворих сърцето си срещу тях. — Всички трябва да поспим, докато можем.
И изведнъж умората се надигна около мен като прилив. Нощни очи дойде, подпря се на мен и умората до кости, която изпитваше, изведнъж стана и моя. Отпуснах се, както бях кален и мокър, на песъчливия под на пещерата. Беше ми студено, но пък беше нощ, когато очакваш да ти е студено. Моят брат беше до мен и между нас имаше топлина, която можехме да си поделим. Изтегнах се, сложих ръка върху него и въздъхнах. Мислех да полежа само за миг, преди да стана и да поема първия пост. Но в този миг вълкът ме повлече и ме загърна в своя сън.
(обратно)Глава 21 Предан
В Чейки имало една старица, която била изключително изкусна в тъкането. Можела да изтъче за ден толкова, колкото други свършвали за седмица, и всичко — от най-фино качество. Нито една нишка, която втъкавала, не се разваляла, а конецът, който изпридала за най-добрите си гоблени, бил толкова здрав, че не можел да се скъса със зъби, а трябвало да се реже с нож. Живеела сама и макар парите от работата й да се стичали на купища, живеела скромно. Когато за втори път не се появила на неделния пазар, една благородничка, която чакала за наметалото, което старицата й била обещала, отишла до колибата й да види дали не й се е случило нещо лошо. Старицата била там, седяла до стана си, навела глава над работата си, но ръцете й били неподвижни и не помръднала, когато жената почукала на вратата. Тъй че слугата й влязъл да я потупа по рамото, защото явно била задрямала. Но щом го направил, старицата се катурнала назад и се проснала в краката му. Била мъртва. А от гърдите й изскочил един тлъст паяк, голям колкото мъжки юмрук, пропълзял по кросното и източил здрава нишка паяжина. Тъй всички разбрали хитрината в тъкането й. Посекли тялото й на четири части и го изгорили, а с него изгорили всичката работа, за която се знаело, че е излязла от стана й, а сетне — колибата й и самия стан.
„Приказки за Старата кръв“, БеджърлокСъбудих се преди разсъмване с ужасното чувство, че съм забравил нещо. Полежах неподвижно в тъмното, мъчех се да си обясня причината за смътното си безпокойство. Все още сънен, се опитах да си припомня какво ме е събудило. През разкъсаното було на главоболието накарах с усилие ума си да заработи. Заплетените нишки на кошмара бавно се върнаха. Бяха разстройващи. Бях се превърнал в котка. Беше като в най-лошите приказки за Осезанието, в които Осезаващият постепенно бива обсебен от своя звяр, докато един ден не се събуди като превъплъщенец, обречен да приеме тялото на своя звяр и завинаги да се превърне в плячка на най-лошите му импулси. В своя сън бях котката, но в човешко тяло. Но с мен също тъй имаше и жена, която споделяше съзнанието ми с котката, и двете ни същества бяха заплетени едно в друго толкова дълбоко, че не можех да определя къде започва едното и къде свършва другото. Смущаващо. Сънят ме беше пленил, вкопчил ме беше в ноктите си и ме държеше здраво в себе си. И все пак някаква част от мен беше чула… Шепот? Тихото шумолене на сбруя, стърженето на ботуши и копита по пясък?
Надигнах се рязко и зяпнах в тъмното. Огънят беше изтлял до тъмночервено петно на земята до мен. Не можех да виждам, но вече бях сигурен, че пленника ми го няма. По някакъв начин се беше измъкнал и беше тръгнал да предупреди другите, че ги преследваме. Тръснах глава, за да проясня ума си. Сигурно беше взел и проклетата ми кобила. Моя черна беше единственият кон, достатъчно тъп, за да се остави да я откраднат без звук.