Най-сетне успях да проговоря:
— Лорд Златен! Събуди се. Пленникът ни е избягал.
Чух го как се изправя, загърнат в одеялата си, на не повече от ръка разстояние. Чух го как зашари в тъмното, хвърли шепа сухи клони в огъня. Запращяха и изгоряха бързо, но това, което ми показаха пламъците, бе достатъчно, за да ме притесни. Не само пленникът липсваше. Лоръл и Белогривец също бяха, изчезнали.
— Тръгнала е след него — измърморих глупаво.
— Заедно са тръгнали — уточни Шутът по-вероятния сценарий. Останал сам с мен, изостави напълно тона и позите на лорд Златен. В гаснещата светлина на пламъците седеше загърнат в одеялото си, прибрал колене под брадичката си, и размишляваше. Поклати глава на глупостта си. — Когато ти заспа, тя настоя да поеме първия, пост. Обеща да ме събуди, като мине смяната й. Ако не бях толкова притеснен от поведението ти, сигурно щях да схвана колко странно е предложението й. — Погледът му бе почти обвиняващ. — Развързала го е и са тръгнали тихо. Толкова тихо, че дори Нощни очи не ги е чул.
Имаше въпрос в думите му, ако не и в гласа.
— Той е зле — отвърнах без никакви други обяснения. Нарочно ли ме бе задържал вълкът в дълбок сън, докато ги бе оставил да тръгнат? Още спеше тежко до мен, потънал в умора и немощ. — Но защо е тръгнала с него?
Тишината се проточи много дълго. После Шутът промълви с неохота:
— Може би си е помислила, че ще го убиеш, и не е искала да се стигне до това.
— Нямаше да го убия — отвърнах раздразнено.
— О? Е, тогава, предполагам, е хубаво, че поне един от нас е сигурен в това. Защото, откровено казано, същото опасение споходи и мен. — Загледа ме в сумрака и заговори с обезоръжаваща прямота: — Изплаши ме снощи, Фиц. Не. Ужаси ме. Почти се зачудих дали изобщо те познавам.
Не исках да обсъждаме това.
— Мислиш ли, че може да се е освободил и след това да е принудил Лоръл да тръгне с него?
Той помълча малко, но прие смяната на темата.
— Възможно е, но едва ли. Лоръл е… много находчива. Щеше да измисли начин да вдигне шум. Нито пък мога да си представя защо би го направил. — Шутът се намръщи. — Не ти ли се струва, че двамата се гледаха някак странно? Все едно споделяха някаква тайна?
Беше ли видял нещо, което аз бях пропуснал? Нямаше смисъл да разсъждавам над това. Макар и с неохота, смъкнах одеялото си. Заговорих тихо, още не исках да събуждам вълка.
— Трябва да тръгнем след тях. Веднага. — Мокрите ми, окаляни от предната нощ дрехи бяха полепнали по тялото ми. Е, поне не се налагаше да се обличам. Затегнах оръжейния колан с една дупка повече. После спрях и зяпнах одеялото.
— Аз те завих — призна тихо Шутът. И добави: — Нека Нощни очи да поспи, поне до разсъмване. Ще ни трябва малко светлина, за да открием дирята им. — Помълча, после попита: — Казваш, че трябва да тръгнем след тях, защото си мислиш… какво? Че ще отидат там, където е отишъл принцът? Мислиш ли, че би отвел Лоръл със себе си?
Измъкнах едно трънче от палеца си и признах:
— Не знам какво да мисля.
И двамата потънахме в размисъл в тишината и мрака. Най-сетне си поех дъх.
— Трябва да тръгнем след принца. Нищо не бива да ни отвлича от това. Трябва да се върнем там, където оставихме дирята вчера, и да се опитаме да я открием отново, ако дъждът е оставил нещо за откриване. Това е единственият път, за който сме абсолютно сигурни, че ще ни отведе до Предан. Ако ни подлъже, ще се върнем и ще се опитаме да проследим дирята на Лоръл и Петнистия, и дано тя също води към принца.
— Съгласен — отвърна тихо Шутът.
Почувствах се странно гузен от това, че се почувствах облекчен. Не просто затова, че се беше съгласил с мен, не просто защото Петнистият беше извън обсега ни, а облекчен от това, че след като Лоръл и пленника ги нямаше, можехме да оставим преструвките и да бъдем просто себе си.
— Липсваше ми — казах му тихо; знаех, че ще разбере какво имам предвид.
— И ти на мен. — Гласът му дойде от нова посока. В тъмното беше станал и се движеше тихо и изящно като котка. Тази мисъл изведнъж върна съня ми. Вкопчих се в разкъсаните му дрипи. — Мисля, че принцът може би е в опасност — казах високо.
— Чак сега ли стигаш до този извод?
— Друга е опасността, не тази, която очаквах. Подозирах, че го примамват да избяга от Кетрикен и от двора, или че го подкупват с котка, която да е негов партньор в Осезанието, за да могат да докажат, че е един от тях. Но одеве сънувах и… беше лош сън, Шуте. За принца, който губи себе си, за котката, която налага толкова силно влияние над връзката им, че той едва можеше да си спомни кой е и какво.