— Това може ли да се случи?
— Не знам със сигурност. Всичко беше толкова странно… Беше котката му и в същото време не беше. Имаше жена, но така и не я видях. Докато бях принцът, я обичах. И котката, обичах и котката. Мисля, че котката ме обичаше, но беше трудно да се разбере. Жената беше почти… помежду ни.
— Докато беше принцът. — Усетих, че не може дори да реши как да оформи въпроса си.
Входът на пещерата вече се бе превърнал в малко по-светло петно сред околния мрак. Вълкът продължаваше да спи. Помъчих се да намеря по-точно обяснение.
— Понякога нощем… не е точно Умение. Нито е съвсем Осезание. Мисля, че дори в магията си съм незаконородена кръстоска между две кръвни линии, Шуте. Може би точно затова понякога толкова ме боли от Умението. Може би така и не съм се научил да боравя правилно с него. Може би Гален беше прав за мен…
— Докато беше принцът — напомни ми той твърдо.
— В сънищата се превръщам в него. Понякога си спомням кой съм в действителност. Понякога просто ставам него и знам къде е и какво прави. Споделям мислите му, но той не знае за мен, нито мога да му говоря. А може би мога. Никога не съм се опитвал. В сънищата никога не ми хрумва да го опитам. Просто се превръщам в него и съм с него.
Той въздъхна замислено. Утрото дойде, както идва при смяната на сезоните, от тъмно в бисерносиво, в един миг. И в този миг подуших, че лятото си е отишло, че гръмотевичната буря снощи го е удавила и отмила и дните на есента неумолимо са надвиснали над нас. Във въздуха се долавяше мирис на листа, които скоро ще окапят, и на растения, които ще изоставят своята зеленина, за да се потопят в корените си, и дори на семена, понесени от вятъра, които отчаяно търсят място, където да потънат, преди да ги намерят сланите на зимата.
Извърнах се и видях, че Шутът вече се е облякъл в чисти дрехи и е стегнал торбите ни.
— Останало е само малко хляб и една ябълка — каза ми. — Не мисля, че Нощни очи ще хареса ябълката.
Подхвърли ми хляба за вълка. Когато светлината на деня стигна до муцуната му, Нощни очи се размърда. Старателно не мислеше за нищо, щом се изправи, разкърши се леко, а после отиде в дъното на пещерата, за да пие. Когато се върна, се отпусна до мен и почна да яде хляба, който вече бях начупил на залъци.
Тъй. Кога тръгнаха? — попитах го.
Знаеш, че аз ги пуснах. Защо изобщо ме питаш за това?
Помълчах. Промених намерението си. Не можеш ли да го усетиш? Решил съм, че няма дори да го нараня, още по-малко — да го убивам.
Променящ. Снощи ни отведе твърде близо до много опасно място. Никой от двама ни не знаеше какво си готов да направиш. Предпочетох да ги пусна да си заминат, вместо да го разбирам. Лошо ли избрах?
Не знаех. Това беше най-плашещото — че не знаех. Нямаше да го моля да ми помогне да намеря следата на Лоръл и стрелеца. Вместо това попитах: Мислиш ли, че можем да хванем дирята на принца?
Обещах ти да я намеря, нали? Хайде просто да направим каквото трябва и после да се върнем у дома.
Наведох глава. Твърде хубаво ми звучеше.
Шутът подхвърляше ябълката в ръката си. Щом Нощни очи приключи с яденето, спря, стисна ябълката с две ръце и рязко ги изви. Тя се разчупи гладко на две половини и той ми подхвърли едната. Улових я, поклатих глава и се ухилих:
— Всеки път, когато си помисля, че знам всичките ти номера…
— Разбираш колко си грешал — довърши той. Изяде бързо половината си, като запази средата за Малта, както и аз — за Моя черна. Гладните кобили не бяха много въодушевени от дългия ден, който ни чакаше. Погладих рошавата им козина, преди да ги оседлая и да стегна дисагите на Моя черна. После ги поведох навън и надолу по чакълестия, хлъзгав от калта склон. Вълкът закуцука след нас.
Както често става след силна гръмотевична буря, небето беше синьо и ясно. Миризмите на деня станаха по-силни, щом слънцето затопли мократа земя. Запяха птици. Ято диви патици се отправи на юг в утринната светлина. В подножието на хълма яхнахме конете. Можеш ли да издържиш? — попитах притеснено Нощни очи.
Надявай се. Защото без мен нямаш шанс да хванеш дирята на принца.
Следи от един кон водеха назад по пътя, по който бяхме дошли. Тежки отпечатъци. Бяха яздили двамата, бързо, колкото можеше да ги носи Белогривец. Накъде отиваха и защо? Изтласках Лоръл и Петнистия от ума си. Търсехме принца.
Следите от копитата на Белогривец се върнаха до мястото на засадата. Забелязах, че Петнистият си е прибрал лъка. След това бяха продължили към пътя. Следите и тук бяха дълбоки. Бяха продължили заедно.