Братко?
Вървете без мен. Ловът е за бързите и ловките.
Без своя нос и очи ли да вървя?
И без мозъка си също, уви. Върви си по пътя, малки братко, и си спести ласкателствата за някой, който може да им повярва. Котка може би. Вдигна се на крака и въпреки умората си след няколко стъпки се стопи в околните храсти със своята измамна лекота. Шутът ме погледна накриво.
— Продължаваме без него — казах. Извърнах очи от притеснения му поглед, смуших Моя черна и тръгнахме вече по-бързо. Пришпорвахме здраво конете и следите пред нас ставаха все по-пресни. До един поток спряхме, та конете да се напият и да напълним меховете. Тук имаше късни къпини, кисели и твърди, потъмнели, но само на цвят, без пряката слънчева светлина да ги напълни със сладост. Все едно, изядохме по някоя шепа, зарадвани, че все пак можем да сдъвчем и изгълтаме нещо. С неохота оставихме плодове по храстите и яхнахме конете веднага щом утолиха жаждата си.
— Изкарах ги шест — отбеляза пътьом Шутът.
Кимнах.
— Най-малко. Имаше котешки дири до водата. Два различни размера.
— Знаем, че един язди едър кон. Да очакваме ли поне един едър воин?
Свих неохотно рамене.
— Според мен трябва да очакваме всичко. Включително и че срещу нас ще се изправят повече от шестима. Бягат към някаква сигурност, Шуте. Селище на Старата кръв може би или укрепление на Петнистите. И може би ни следят, точно в този момент. — Извърнах очи нагоре. Не бях забелязал птици да ни обръщат прекалено внимание, но това не означаваше, че няма такива. С тези хора, които преследвахме сега, една птица във въздуха или лисица в храстите можеше да е шпионин. Нищо не можехме да приемем само за себе си.
— От кога ти се случва това? — попита Шутът.
— Споделените сънища с принца ли? — Нямах сили да лицемернича пред него. — О, от доста време.
— Дори преди онази нощ, когато сънува, че е в Гейлкип?
Отвърнах с неохота:
— Имал бях няколко странни сънища преди това. Не бях разбрал, че са на принца.
— Не ми каза за тях. Каза само, че си сънувал за Моли, Бърич и Копривка. — Покашля се и добави: — Но Сенч ми е споменавал за някои свои подозрения.
— Нима? — Не се зарадвах, че чувам това. Не ми харесваше да мисля, че Сенч и Шутът ме обсъждат зад гърба ми.
— Винаги ли беше принцът или само принцът? Или има и други сънища? — Шутът се опита да прикрие силния си интерес, но го познавах твърде от дълго.
— Освен сънищата, за които вече знаеш ли? — отклоних отговора. Разсъдих бързо: не дали да го лъжа, а колко от истината искам да споделя. Да лъжа Шута щеше да е безплодно усилие. Той винаги беше разбирал кога го лъжа и успяваше да извлече истината от това. Да огранича знанието му беше по-добра тактика. И не изпитвах никакви скрупули, защото той самият я прилагаше често. — Знаеш, че сънувах теб. И както ти казах, веднъж ясно сънувах Бърич, толкова ясно, че едва не отидох при него. Сънищата, които съм имал за принца, са от същия тип.
— Не сънуваш дракони значи?
Мисля, че разбрах какво има предвид.
— За Искрен като дракон ли? Не. — Извърнах очи от острия му златен поглед. Все още скърбях за своя крал. — Дори когато докоснах камъка, който го бе задържал, не усетих следа от него. Само онова далечно бръмчене на Осезанието, като кошер, дълбоко под земята. Не. Дори в сънищата си не го достигам.
— Значи нямаш сънища за дракони? — настоя той.
Въздъхнах.
— Вероятно не повече от теб. Или от всеки, който е преживял онова лято и ги е гледал да летят из небесата на Шестте херцогства. Кой човек би могъл да види тази гледка и никога да не ги сънува отново? — И кое пристрастено към Умението копеле би могло да види как Искрен извайва своя дракон и влиза в него и да не сънува как той сам свършва така? Да се влееш в камъка, да го превърнеш в плът и да се извисиш в небето, за да се зарееш над света. Разбира се, сънувал бях понякога, че съм дракон. Подозирах, не, знаех, че когато ме намери старостта, ще предприема безплодно пътуване в Планините и до онази кариера. Но за разлика от Искрен, нямаше да имам своята котерия, която да ми помогне в извайването на моя дракон. Някак си беше без значение това, че знаех, че няма да успея. Не можех да си представя никаква друга смърт, освен посветена на опита да извая дракон.
Продължавах напред унесен и се стараех да не обръщам внимание на странните погледи, които ми хвърляше Шутът. Не бях заслужил следващата стрела на късмета, която ме порази, но се зарадвах все пак: когато стигнахме една клисура, успях да зърна за миг тези, които преследвахме. Тясната клисура беше обрасла с дървета и раздвоена от буен поток, придошъл след снощната буря. Тези, след които вървяхме, тъкмо го преброждаха. Трябваше да се обърнат в седлата си и да погледнат нагоре, за да ни видят. Дръпнах юздите, дадох знак на Шута да спре и загледахме мълчаливо трупата долу. Седем коня, единият без ездач. Две жени и трима мъже, единият — на грамаден кон. Котките бяха три, не две, макар че, в признание на уменията ми като следотърсач, двете бяха еднакви на големина. И трите яздеха зад седлата на притежателите си. Най-малката беше зад шестия ездач — момче, тъмнокосо и с широко наметало, в синьото на Бъкип. Принцът. Предан.