— Нездрава е тази връзка. Изглежда не като обвързан, а по-скоро като пленен. Котката властва над него. И все пак… не е котката. Една от онези две жени е замесена в това, може би наставничка в Осезанието, както Черния Ролф беше за мен, и го окуражава да затъне във връзката си с неестествена сила. А принцът е толкова опиянен, че не разсъждава с ума си. Това ме тревожи.
Погледнах Шута. Бях изрекъл мисълта на глас, без предисловия, но както често ставаше с нас, умът му бе тръгнал по същата диря.
— Тъй. Как ще е по-лесно? Да свалим котката от седлото и да отвлечем принца с коня, или да го смъкнем и да го сложим на Моя черна с теб?
Поклатих глава.
— Ще ти кажа, след като го направим.
Беше убийствено това криене зад тях, с надеждата за някаква удобна възможност, която така и можеше да не дойде. Бях уморен и гладен, а снощното ми главоболие така и не беше минало напълно. Надявах се Нощни очи поне да е намерил някаква храна и да си почива. Копнеех да го подиря, но не смеех, за да не ме усетят Петнистите.
Пътят ни бе извел нагоре в гористите хълмове. Равнината на река Бък вече бе далече зад нас. Щом късният следобед отне от силата на слънцето, видях може би единствения ни шанс. Групата на Петнистите яздеше, откроена на хребета. Наближаваха стръмна пътека, която се спускаше почти отвесно по каменистия склон. Изправен на стремената и загледан в сумрака след тях, реших, че конете ще трябва да продължат един по един. Посочих го на Шута.
— Трябва да ги догоним, преди принцът да започне да се спуска.
Щеше да е рисковано. Бяхме им дали много преднина, за да останем скрити. Забих пети в хълбоците на Моя черна и тя скочи напред. Малта изостана.
Някои коне са бързи само на равни прави отсечки. Моя черна се оказа също толкова способна и на пресечен терен. Петнистите бяха хванали най-лесния път, по полегатите участъци. Разделяше ни дере със стръмни брегове, обрасли с храсти. Можехме да съкратим дълъг завой. Пришпорих Моя черна и тя се понесе надолу през храстите, прегази потока и продължи нагоре по другия бряг, по мъхнатия торф, който поддаваше под копитата й. Не погледнах назад да видя как се справят Малта и Шутът. Яздех приведен, та клоните да не ме пометат от седлото.
Чуха ни. Безспорно вдигнахме шум като стадо лосове или цял отряд гвардейци, а не като самотен конник, препуснал да ги догони. В отговор на шумотевицата се разбързаха. Настигнахме ги в последния възможен момент. Трима от групата вече бяха стигнали до стръмната пътека. Водещият кон тъкмо бе започнал да се спуска. Трите останали коня бяха с котки и ездачи. Последният обърна и извика срещу мен, а предпоследният подкани принца да побърза.
Сблъскахме се с обърналия се срещу нас по-скоро случайно, отколкото по някакъв боен план. Теренът на планинската пътека беше коварен, чакълест и ронлив и когато Моя черна блъсна по-дребния кон, котката излетя от седлото си с вой, падна по-надолу от нас и задращи с нокти, далече от борещите се коне.
Бях извадил меча си. Пришпорих Моя черна и тя с лекота избута по-малкия кон от пътя си. Забих меча в мъжа, който се опитваше да извади назъбен нож. Той изкрещя — котката повтори крясъка му — и започна бавно да се свлича от седлото. Нямаше време за съжаления или премисляне — докато го подминавах, вторият вече се обръщаше да ме пресрещне. Чух обърканите викове на жените, врана закръжи отгоре и заграчи. Тесният проход беше със стръмна скала отгоре и хлъзгав скат под нея. Мъжът на едрия кон ревеше нещо, искаше другите да се дръпнат от пътя му, за да може да се бие с мен. Пътеката обаче беше твърде тясна, за да обърне коня. Успях да зърна за миг бойния му кон: опитваше се да се върне заднешком, докато жените на по-дребните коне зад него се опитваха да продължат напред, за да избягат от битката. Конят без ездач беше между жените и принца. Една от тях му изкрещя да бърза, докато в същия момент мъжът на едрия кон настояваше да се изтеглят назад и да му отворят място. Конят му явно споделяше мнението му. Едрата му задница избутваше много по-дребните коне назад. Някой трябваше да отстъпи, а най-възможната посока беше надолу.
— Принц Предан! — изревах, докато Моя черна се изравняваше със следващия кон. Докато Предан се обръщаше към мен, котката на коня между нас нададе свиреп вой и замахна към главата на кобилата ми. Възмутена и изненадана, тя се изправи на задните си крака. Едва отбягнах главата й, когато я отметна назад. Предните й копита се натресоха в задницата на другия кон. Не го нарани много, но вбеси котката и тя скочи от седлото си. Ездачът се беше обърнал да ни спре, но не можа да ме достигне с късия си меч. Конят на принца, блокиран отпред, беше спрял в стесняващата се пътека. Конят без ездач пред него се опитваше да отстъпи назад, но принцът нямаше място да се отдръпне. Котката на Предан ръмжеше вбесена, но нямаше къде да излее гнева си. Погледнах я и изпитах странно раздвояване на образа. През цялото това време мъжът на едрия кон ревеше и сипеше ругатни, искаше всички да се махнат от пътя му, но те просто нямаше как да го направят.