Ездачът, срещу когото бях налетял, успя да обърне коня си на жалката ивица, водеща към тясната пътека надолу, но междувременно едва не стъпка котката си. Тя изсъска и замахна побесняла към Моя черна, но кобилата с лекота се отдръпна от застрашителните й нокти. Котката изглеждаше уплашена — двамата с Моя черна все пак бяхме по-едри от всяка плячка, която можеше да напада. Възползвах се от колебанието й и пришпорих кобилата напред. Котката се дръпна точно под копитата на коня на партньора си. Конят, който не искаше да стъпче познатото същество, на свой ред заотстъпва назад и заизбутва коня на принца.
Един от конете на тясната издатина изцвили в паника и ездачката му също изпищя, смъкна се от седлото и притисна гръб в скалата, докато изпадналото в паника животно се хлъзгаше надолу по склона. Смъкваше се, бавно отначало и с много ритане в усилието си да се задържи, но само изкъртваше още камъни и те се търкаляха с него. Криви дървета и храсти, пуснали корен в оскъдната пръст и пукнатините, запращяха под него. Животното изцвили ужасно, щом едно от дръвчетата, по-дебело от другите, се заби дълбоко в хълбока му и го спря за миг, преди то да се затъркаля отново по сипея.
Зад мен се разнесоха други звуци и разбрах, без да е нужно да поглеждам, че Шутът е дошъл и се е заел с другата котка. Вярвах, че партньорът й все още лежи на земята — мечът ми го беше пронизал дълбоко.
Обзе ме безмилостен гняв. Не можех да стигна собственика на котката, но разпененият звяр, заплашващ Моя черна, бе в обхвата ми. Наведох се и посякох надолу. Съществото отскочи назад в паника, но успях да нанеса дълга рана през ребрата му. Писъците на болка и от двамата бяха наградата ми. Мъжът залитна назад и в един странен миг имах чувството, че разбирам проклятията-Осезание, които двамата хвърлиха към мен. Затворих ума си за тях, сръгах кобилата и двата коня се сблъскаха. Забих с меча, ездачът се опита да се дръпне и се изхлузи от седлото. Останал без ездач и в паника, конят с радост побягна, щом Моя черна му отвори място. На свой ред кобилата на принца заотстъпва от битката встрани от пътеката и на тясната ивица пръст.
Котката зад Предан беше настръхнала и ме посрещна с яростно съскане. Нещо грешно имаше в нея, нещо сбъркано, и то ме ужаси. Докато се мъчех да проумея какво е, принцът обърна кобилата си и се озовах лице в лице с младия Предан.
Чувал съм някои да описват мигове, в които цялото време сякаш спира за тях. Де да беше така и за мен. Изведнъж се бях озовал срещу един младеж, който до този момент не бе за мен нищо повече от име, съчетано с представа.
Имаше моето лице. Имаше моето лице до такава степен, че знаех петното под брадичката, където космите растяха накриво и щеше да е трудно да се бръснат, когато пораснеше. Имаше моята челюст и носа, който бях имал като момче, преди Славен да ми го счупи. Зъбите му, също като моите, бяха оголени в бойна ярост. Душата на Искрен бе посяла семето в младата му жена, за да зачене това момче, но плътта му бе оформена от моята плът. Гледах лицето на сина, когото никога не бях виждал, за чието бащинство никога не бях претендирал, но връзката се очерта изведнъж, като хладно щракване на белезници.
Ако времето бе застинало за мен, щях да съм готов за посичането му, когато замахна към мен. Но моят син не сподели с мен този внезапен миг на разпознаване. Нападна като седем демона и бойният му вик бе яростният вой на рис. Едва не паднах от седлото, когато залитнах назад да избегна меча му. Все пак острието разпори ризата ми и остави след себе си пареща болка. Когато се изправих, котката му скочи към мен, изпищя като жена. Спрях я във въздуха, с лакът и китка. Изревах от погнуса. Преди да е успяла да се вкопчи в мен, се завъртях дивашки и я запокитих в лицето на ездача, когото тъкмо бях свалил. Те паднаха и тя запищя пронизително, щом мъжът се озова върху нея, задраска с нокти, измъкна се и се отдръпна побесняла от тъпчещите копита на кобилата ми. Принцът я проследи с поглед, на лицето му бе изписан ужас. Точно това бе откриването, което ми трябваше. Избих меча от отпуснатия му юмрук.
Предан беше очаквал, че ще се бия с него. Не бе подготвен да дръпна юздите на коня му и да го озаптя. Сръгах с колене Моя черна и тя като по чудо се отзова и се обърна. Пришпорих я и тя се втурна в галоп. Кобилата на принца пое с охота след нас. Гореше от желание да избяга от шума и битката и да тръгне след друг кон я устройваше съвършено. Мисля, че извиках на Шута да бяга. По някакъв непонятен за мен начин той като че ли успяваше да задържи на разстояние ноктестия звяр. Мъжът на бойния кон ревеше, че отвличаме принца, но скупчените хора, коне и котки не можеха да направят нищо. Препусках бясно, мечът още беше в ръката ми. Не можех да си позволя да погледна назад, за да видя дали Шутът ни следва. Моя черна препускаше толкова бързо, че другата кобила изпъваше шия, за да не изостане. Отбих от пътеката и препуснах стремглаво по стръмния склон и отново нагоре. Летяхме през трънливи храсти и камънаци, нагоре и надолу, където всеки здравомислещ щеше да слезе от коня си и да го поведе. Щеше да е самоубийствено принцът да скочи от коня си. Единственият ми план бе да оставим колкото може повече разстояние между приятелите му и нас.