— Не ти. Той. Кой е той? И защо нападнахте мен и приятелите ми? — В гласа му звучеше изумително остро обвинение. Изправи се в седлото, едва сега дал воля на гнева си.
— Сниши се — предупредих го, докато пусках клона. Той се подчини.
— Това е слугата ми, Том Беджърлок — заговори лорд Златен отзад. — Дойдохме, за да ви върнем у дома в Бъкип, принц Предан. Кралицата, майка ви, е ужасно притеснена за вас.
— Не желая да ходя там. — Младежът се съвземаше с всяка нова фраза. В гласа му имаше истинско достойнство. Изчаках лорд Златен да отвърне, но единственият звук бе плясъкът на конски копита в потока и пращенето на клони. Вдясно от нас изведнъж се откри поляна. Няколко почернели дънера из нея напомняха за горски пожар отпреди години. Високи туфи пожълтяла трева се редуваха с трънливи бурени. Поведох конете през тревата и погледнах небето. Вече се беше смрачило достатъчно и то бе опръскано със звезди. Изтънялата луна нямаше да се покаже до късно през нощта. Дори сега усилващият се мрак изпиваше цвета на деня и превръщаше околния лес в непроницаема черна плетеница.
Отведох ги в центъра на поляната, далече от дърветата, и спрях. Всякакви нападатели трябваше да прекосят поляната, преди да стигнат до нас.
— Най-добре ще е да починем до лунния изгрев — казах на лорд Златен. — Дори тогава ще е достатъчно трудно да намираме пътя.
— Безопасно ли е да спрем?
Свих рамене.
— Безопасно или не, трябва. Конете са изтощени, а и се стъмва. Мисля, че набрахме добра преднина. Онзи боен кон е силен, но не е бърз и пъргав. Теренът, по който минахме, ще го изтощи. А Петнистите ще трябва или да изоставят ранените си и да се разделят, или да яздят след нас по-бавно. Имаме малко време да си поемем дъх.
Погледнах принца, преди да сляза от коня си. Беше отпуснал рамене, но гневът в очите му говореше, че съвсем не е победен. Изчаках да извърне черните си очи към мен и заговорих:
— От тебе зависи. Можем да се държим с теб добре и просто да те върнем в Бъкип. Или можеш да се държиш като опърничаво дете и да се опиташ да избягаш обратно при Осезаващите си приятели. В който случай ще те хвана и ще те върна в Бъкип вързан. Избирай веднага.
Той се взря в мен с гневен, пълен с презрение поглед, най-грубото нещо, което едно същество може да причини на друго. Не проговори. Оскърби ме толкова, че едва можех да сдържам яда си.
— Отговори ми! — заповядах.
Той присви очи.
— А ти кой си? — Тонът в повторения въпрос бе повече от оскърбителен.
През всичките години, през които се бях грижил за Хеп, никога не ме беше провокирал до такъв гняв, какъвто този младеж изведнъж събуди в мен. Обърнах Моя черна. Бездруго бях по-висок от момчето, а при разликата в конете ни се извисявах над него. Изгледах го отгоре като вълк, налагащ властта си над пале.
— Аз съм този, който ще те върне в Бъкип. Все едно как. Приеми го.
— Беджърло… — опита се да ме спре лорд Златен, но късно. Предан направи едно движение, леко свиване на мускул, което ме предупреди. Без изобщо да мисля, се хвърлих от гърба на Моя черна върху него. Скокът отнесе и двама ни от конете и на земята. Паднахме във високата трева, за щастие на Предан, защото паднах върху него и го затиснах чисто. Двете кобили изцвилиха и се отдръпнаха боязливо, но бяха твърде уморени, за да побегнат. Моя черна пробяга няколко крачки, вдигнала високо колене, изцвили ми за втори път с укор и наведе глава към тревата. Кобилата на принца, която я беше следвала досега, повтори примера й.
Изправих гръб, възседнал гърдите на принца и затиснал ръцете му. Чух слизащия лорд Златен, но дори не извърнах глава. Взрях се мълчаливо в Предан. Знаех, че тежестта ми му е изкарала въздуха, но той не издаде и звук. Нито пожела да срещне погледа ми, дори когато му взех ножа и го запокитих с презрение към гората. Гледаше покрай мен, към небето, докато не стиснах брадичката му и не го принудих да ме погледне в лицето.
— Избирай — повторих.
Този път срещна погледа ми, извърна се настрани, погледна ме пак. Втория път усетих, че се предава. После лицето му се разкриви жално и той отново извърна очи.
— Но аз трябва да се върна за нея — изохка. Пое си хрипливо дъх и се опита да обясни: — Не очаквам да ме разбереш. Ти не си нищо повече от хрътка, пратена, за да ме догони и да ме върне. Знаеш само как да изпълниш дълга си. Но аз трябва да се върна при нея. Тя е животът ми, дъхът в тялото ми… изпълва ме. Трябва да сме заедно.
Е. Няма да сте. Бях на ръба да кажа тези думи, но ги затаих. Казах сухо:
— Разбирам. Но това не променя нещата, които трябва да направя аз. Нито променя онова, което трябва да направиш ти.