Пуснах го, когато лорд Златен се приближи.
— Беджърлок, това е принц Предан, наследникът на Трона на Пророка — напомни ми рязко той.
Реших да изиграя ролята, която ми беше подал.
— И точно затова си му останаха всичките зъби, милорд. Повечето момченца, които ми вадят ножове, имат късмет, ако им остане някой. — Постарах се да прозвучи едновременно кисело и свирепо. Та Предан да не си мисли, че лорд Златен ме държи изкъсо. Да се бои, че не съм изцяло под негов контрол. Това щеше да ми даде поне малко превъзходство.
— Ще се погрижа за конете — заявих и се отдалечих от двамата в тъмното. Държах ги под око, докато смъкна седлата, махна юздечките и забърша конете с шепи трева. Предан бавно стана, като отхвърли предложената му от лорд Златен ръка. Изтупа прахта от себе си, а когато Златен го попита дали е пострадал, отвърна с хладна вежливост, че е толкова добре, колкото може да се очаква. Лорд Златен се отдръпна леко, за да огледа нощта и да остави момчето да възвърне разбитото си достойнство. Кобилите пасяха с такава охота, сякаш никога не бяха виждали трева. Поставих седлата в редица. Извадих завивки от дисагите и ги постлах пред тях. Окажеше ли се възможно, можех да си открадна час сън. Принцът ме гледаше. След малко попита:
— Няма ли да накладеш огън?
— И да улесня приятелите ти да ни намерят? Не.
— Но…
— Не е толкова студено. А и бездруго нямаме храна за готвене. — Изтърсих последното одеяло и го попитах: — Нямаш ли някакви завивки в дисагите?
— Не — призна той отчаяно. Разделих одеялата, за да направя три постели вместо две. Забелязах, че обмисля нещо. После добави: — Но пък имам храна. И вино. — Пое си дъх и подхвърли: — Струва ми се добра сделка за едно одеяло. — Държах го под око, докато отваряше дисагите си.
— Лошо съдите за нас, принце. Не бихме си и помислили да ви оставим да спите на голата земя — възрази с ужас лорд Златен.
— Вие може би не, лорд Златен. Но той — да. — Хвърли ми гневен поглед и добави: — Той дори не ме удостоява с уважението, което един човек отдава на друг, да не говорим за почитта, която един слуга трябва да има към своя владетел.
— Той е груб човек, принце. Но добър слуга все пак. — Лорд Златен ме изгледа предупредително.
Наведох престорено очи, но измърморих:
— Уважение към владетел? Може би. Но не и към момче беглец, бягащо от дълга си.
Предан вдиша дълбоко, сякаш се канеше да ми закрещи. Издиша със съсък, но все пак даде воля на гнева си:
— Нищо не знаеш за това, което говориш. Не съм избягал.
Тонът на лорд Златен бе много по-мек от моя преди малко.
— Моля да ми простите, милорд, но така трябва да изглежда на нас. Кралицата отначало се боеше, че сте отвлечен. Но не дойдоха никакви писма за откуп. Не искаше да тревожи благородниците си или да обиди делегацията от Външните острови, която скоро ще пристигне за договора с годежа ви. Със сигурност не сте забравили, че след девет нощи, по новолуние, ще е годежът ви, нали? Да ви няма в този момент ще е повече от невежливост, ще е оскърбление. Нейно величество се съмняваше, че това е намерението ви. Въпреки това не изпрати стражите след вас, както можеше да направи. Предпочете да е дискретно и ме помоли да ви издиря и да ви върна жив и здрав у дома. И това е единствената ни цел.
— Не избягах — повтори той настойчиво и разбрах, че обвинението го е ужилило наистина силно. Въпреки това добави упорито: — Но нямам никакво намерение да се връщам в Бъкип. — Беше извадил бутилка вино от дисагите си. Сега извади и храната. Пушена риба, увита в лен, няколко дебели резена корав кекс и две ябълки. Едва ли можеше да мине за походна храна, по-скоро вкусно хапване, което ще вземат верни спътници, за да зарадват принц. Разгъна ленената кърпа на тревата и започна да дели храната на три. Нареди я изтънчено, като котка. Помислих си, че е добре, израз на щедрост от момче, попаднало в неудобна ситуация. Отпуши виното и го постави в средата. Покани ни с жест и двамата не се поколебахме. Колкото и да беше малко, беше добре дошло. Кексът с мед засищаше, беше сладък и пълен със стафиди. Бях прегладнял ужасно. Но докато нападахме храната, принцът, явно не толкова гладен, заговори сериозно.
— Ако се опитате да ме върнете с вас насила, само ще пострадате. Моите приятели ще дойдат за мен, знаете го. Тя няма да ме предаде толкова лесно, не и тя. А нямам никакво желание да пострадате. Дори и ти — добави той, като ме погледна. Бях взел думите му за заплаха. Но изглеждаше искрен, когато обясни: — Трябва да ида с нея. Не съм момче, което бяга от дълга си, не съм дори мъж, който бяга от уговорен брак. Не бягам от неприятните си задължения. Не, просто се връщам там, където ми е мястото… за където съм роден. — Грижливото подреждане на думите ми напомни за Искрен. Очите му бавно шареха от мен към лорд Златен и обратно. Сякаш търсеше съюзник или поне съчувстващ слушател. Облиза устни, сякаш поемаше риск. И каза, много тихо: — Чували ли сте някога приказката за Петнистия принц?