Двамата замълчахме. Преглътнах храната, станала изведнъж безвкусна. Полудял ли беше Предан? После лорд Златен кимна.
— Аз съм от този род. Както понякога става в рода на Пророците, бях роден с Осезанието.
Не знаех дали да се възхитя на искреността му, или да се ужася от наивното му допускане, че не се е обрекъл току-що на смърт. Запазих лицето си безизразно и не издадох мислите си с поглед. Дали го беше споделял и пред други в Бъкип?
Мисля, че мълчанието ни го изнерви повече от всичко, което можехме да кажем. Седяхме мълчаливо и го гледахме. Той си пое дъх.
— Тъй че вече разбирате защо би било най-добре за всички да ме пуснете да си ида. Шестте херцогства няма да следват Осезаващ крал, нито мога да се отрека от това, в което ме превръща кръвта ми. Няма да отрека какво съм. Това би било страхливост и фалш към приятелите ми. Върна ли се, ще е само въпрос на време, преди всички да научат за Осезанието ми. Ако ме върнете насила, това може само да донесе вражди и разделение сред благородниците. Трябва да ме пуснете и да кажете на майка ми, че не сте могли да ме намерите. Така е най-добре за всички.
Наведох поглед към последното си парче риба. И попитах тихо:
— Ами ако решим, че ще е най-добре за всички, ако те убием? Да те обесим, да те разчленим на четири части и да изгорим частите край течаща вода? А после да кажем на кралицата, че не сме те намерили. — Извърнах се от паническия страх в очите му. Беше ме срам от стореното, но знаех, че трябва да бъде научен на предпазливост. Помълчах. След това промълвих: — Опознавай хората, преди да споделиш най-съкровените си тайни с тях.
Или своя лов. Изскочи тихо като сянка, мисълта му — лека като вятъра по кожата ми, и пусна заека, малко пострадал от носенето, на земята до мен. Вече му беше изял вътрешностите. Дръпна небрежно пушената риба от ръцете ми, изгълта я и се изтегна до мен с тежка въздишка. Отпусна глава върху лапите си. Заекът изскочи точно под мен. По-лесен лов не бях правил досега.
Имах по-важни въпроси към него. Как покри такова разстояние толкова бързо?
Както ще го направи и котката му, и по същите причини… Един вълк може да върви направо, когато един кон трябва да заобиколи. Готови ли сте за тях, като ви намерят? С ръката си, отпусната на гърба му, усещах ромона на умората в него. Той потрепери, за да отърси тревогите ми като мухи от козината си. Не съм чак толкова грохнал. Ето, и месо ти донесох.
Трябва да го изядеш всичкото сам.
Жилка на хумор. Изядох го. Първия. Да не мислиш, че съм толкова глупав да вървя подир теб на гладен корем? Този е за теб и Немиришещия. И за това пале, ако толкова държите.
Съмнявам се, че ще го яде суров.
Съмнявам се да има смисъл да избягваш огън. Те бездруго ще дойдат и не им трябва светлина да ги води. Момчето я зове. Като дишане е при него. Вие го като любовен зов.
Аз не го усещам.
Мирисът не е единственото ти сетиво, което е по-слабо от моето.
Станах и подбутнах с крак изкормения заек.
— Ще наклада огън и ще го опека това.
Принцът ме гледаше мълчаливо. Съзнаваше, че бях имал разговор, който го изключваше.
— Нямаше ли да привлечем преследвачите си? — попита лорд Златен. Въпреки въпроса му знаех, че копнее за топъл огън и горещо месо.
— Той вече го прави. — Посочих с брадичка принца. — Един огън и малко топла храна няма да влошат нещата повече.
— Как може да предаваш своите? — попита Предан навъсено.
Вече бях намерил отговора на това предната нощ.
— Има степени на вярност тук, мой принце. А най-висшата ми вярност е към Пророците. Както трябва да е и вашата. — Беше повече „мой“, отколкото имах сърце да му кажа, и ме болеше за него. Но не приемах действията си като измяна. По-скоро му налагах безопасни ограничения. Както Бърич бе направил веднъж за мен, спомних си с тъга.
— Какво ти дава правото да ми казваш на кое да съм най-верен? — Гневът в гласа му ми подсказа, че съм докоснал същия въпрос в него.
— Прав сте. Не е мое право, принц Предан. Мой дълг е. Да ви напомня нещо, което, изглежда, сте забравили. Ще ида да събера дърва. А вие размислете какво ще стане с Трона на Пророка, ако просто отхвърлите дълга си и изчезнете.
Въпреки умората си вълкът се надигна тромаво и тръгна с мен. Върнахме се край потока да потърсим сухи дърва, донесени от придошли води и останали да съхнат цяло лято. Първо пихме, после измих гърдите си, където ме беше пернал мечът на принца. Още един ден, още един белег. А може би не. Не беше текло много кръв. Оставих го и се залових да потърся дърва. По-острото зрение на Нощни очи в тъмното помогна на по-нищожните ми сетива и скоро струпах цял наръч. Много прилича на тебе, подхвърли вълкът, докато се връщахме.