Фамилна прилика. Той е наследникът на Искрен.
Само защото ти отказа да бъдеш. Той е нашата кръв, малки братко. Твоята и моята.
Това ме накара да замълча. После отвърнах: Много повече мислиш за човешките грижи от някога. Преди време не забелязваше такива неща.
Вярно. А Черния Ролф някога ни предупреди, и двама ни, че сме се свързали твърде силно, че аз съм много повече човек, отколкото се полага за вълк, а ти — много повече вълк. Ще платим за това, малки братко. Не че можехме да го избегнем, но това не го променя. Ще страдаме от това колко дълбоко са се смесили естествата ни.
Какво се опитваш да ми кажеш?
Ти вече го знаеш.
И беше прав. Също като за мен, за принца се мислеше, че е от хората, които не боравят с Осезанието. И също като мен, той, лишен от наставник, като че ли не само беше пропаднал в магията си, но затъваше в нея. Неук, аз се бях обвързал твърде дълбоко. В моя случай, когато за първи път се бях обвързал към куче, докато бяхме още много млади и твърде незрели, за да помислим за последствията от такова свързване, Бърич ни беше разделил насила. Тогава го бях намразил заради това, омраза, която продължи с години. Сега гледах принца в спазмите на пълното му обсебване от котката и се смятах за щастлив, че когато аз се бях обвързал, бе замесено само едно кутре. По някакъв неведом начин в неговата привързаност към котката беше замесена и млада жена от Старата кръв. Когато го върнех в Бъкип, щеше да загуби не само партньора си, но и жена, за която вярваше, че обича.
Каква жена?
Той говори за жена, от Старата кръв. Вероятно от жените, които яздеха с него.
Говори за жена, но не му мирише на жена. Това не ти ли се струва странно?
Замислих се за това, докато се връщахме към бивака. Хвърлих наръча на тревата. Докато кладях огъня, наблюдавах момчето. Беше прибрал грижливо ленената кърпа, но бе оставил бутилката. Седеше унило на едно от одеялата, свил колене под брадичката си и загледан в смрачаващата се нощ.
Смъкнах всички прегради и посегнах леко към него. Вълкът беше прав. Той плачеше за своя партньор в Осезанието, но не бях сигурен дали дори го съзнава. Изпращаше тъжен зов, като изгубено кутре, хленчещо за майка си. Това изпъна нервите ми. И не само защото зовеше приятелите си към нас; хленчът ме ядоса най-много. Искаше ми се да го зашлевя. Но само подхвърлих грубо, докато чатках с кремъка и огнивото:
— За момичето си ли мислиш?
Извърна се към мен и ме зяпна стъписано. Лорд Златен потръпна от прямотата на въпроса ми. Наведох се да раздухам малката искра, която се бе хванала. Тя се разгоря и се превърна в бледо треперливо пламъче.
Принцът събра малко достойнство и отвърна тихо:
— Винаги мисля за нея.
Добавих няколко клечки към малкия огън.
— Тъй. И как изглежда? — Говорех с грубиянското войнишко любопитство, научено в безброй нощни пирове със стражите на Бъкип. — Тя… — Направих вечния универсален жест… — Бива ли я?
— Млъкни! — изръмжа той гневно.
Ухилих се разбиращо на лорд Златен.
— А, знаем ние какво значи това. Значи, че не знае. Поне от първа ръка. Може би само ръката му знае. — Отпуснах се и му намигнах предизвикателно.
— Беджърлок! — укори ме лорд Златен. Мисля, че наистина го бях скандализирал.
Не поех намека.
— Какво пък, винаги е така, нали. Той е само едно заплеснато момче за нея. Бас слагам, че дори не я е целувал, да не говорим за… — Повторих жеста.
Дразненето имаше желания ефект. Докато добавях съчки в пламъците, принцът се изправи възмутен. Лицето му се бе изчервило, ноздрите му се раздуваха.
— Не е така! — изръмжа той. — Тя не е някаква… Не че очаквам да разбираш от нещо друго, освен от курви! Тя е жена, за която си струва да чакаш, а когато се съберем, ще е по-възвишено и сладко, отколкото можеш да си представиш. Нейната любов трябва да бъде спечелена и аз ще се докажа достоен за нея.
Сърцето ми кървеше за него. Бяха думи на момче, взети от приказки на менестрели, момчешкото въображение за нещо, което никога не бе изпитвал. Невинността на страстта му пламтеше в него, идеалистичните му очаквания блестяха в очите му. Опитах се да измисля нещо по-грубо, подходящо за ролята ми, но не можах да го изрека. Шутът ме спаси.
— Беджърлок! — скастри ме лорд Златен. — Престани. Просто опечи месото.