— Да, милорд — отвърнах кисело. Подсмихнах се накриво към Предан, но той бе извърнал очи. Докато взимах втвърдилия се вече заек и ножа, лорд Златен му заговори, много по-вежливо.
— Как се нарича тази дама, която толкова ви възхищава, принце? Срещал ли съм я в двора? — Беше вежливо любопитен. Топлината в гласа му правеше някак ласкаещо това, че си прави труд да пита. Предан изведнъж беше омаян, не само въпреки предишното си раздразнение от мен, но може би заради него. Тук имаше шанс за него да се докаже като добре възпитан благородник, да пренебрегне просташкия ми интерес и да отвръща толкова учтиво, че все едно не съществувам.
Усмихна се и се загледа в ръцете си, с усмивка на влюбено момче.
— О, няма да я срещнете в кралския двор, лорд Златен. Нейният вид няма да го видите там. Тя е дама на дивите гори, ловкиня и обитателка на леса. Тя не бродира в градините през топлите летни дни, нито се свива между стени край камината, когато задуха вятърът. Тя е волна сред широкия свят, косата й се вее на вятъра, очите й са пълни с нощни тайни.
— Разбирам. — Гласът на лорд Златен бе топъл, с търпимостта на светски мъж към първата любовна връзка на един младеж. Седна на седлото си до момчето и леко над него. — И тази перла на леса няма ли си име? Или фамилия? — попита го бащински.
Предан вдигна очи към него и поклати уморено глава.
— Ето, виждате ли какво ме питате? Затова толкова ми е омръзнало от двора. Сякаш ме интересува дали има род или богатство! Тя е просто жената, която обичам.
— Но все трябва да си има име — възрази търпеливо лорд Златен, а аз хлъзнах острието на ножа под кожата на заека и почнах да го дера. — Иначе какво ще шепнете към звездите нощем, когато я сънувате? — Смъкнах кожата на заека, докато лорд Златен изтръгваше пластовете тайни от момчешкото сърце. — Кажете де. Как я срещнахте? — Лорд Златен вдигна бутилката, отпи деликатно и я подаде на принца.
Момчето я повъртя замислено, погледна го, също отпи. Седеше отпуснато, бутилката бе кривната в ръцете му към малкия огън, озарил лицето му на фона на нощта.
— Котката ми ме отведе при нея — сподели най-сетне. Отново отпи глътка. — Бях се измъкнал навън една нощ, за да ида на лов с нея. Понякога просто ми е нужно да излизам сам. Знаете как е в двора. Ако кажа, че ще яздя сутринта, когато се събудя, поне шестима господа вече са готови да ме придружат, а дузина дами — да се сбогуват с нас. Ако кажа, че ще се поразходя в градините след вечеря, не мога да завия по пътеката, без да се натъкна на дама, седнала да пише поезия под някое дърво, или на някой благородник, който желае да поговоря с кралицата за него. Задушаващо е, лорд Златен. Всъщност не знам защо толкова хора избират да дойдат в двора, след като не им се налага. Ако имах свободното право на избор, щях да го напусна. — Изведнъж се стегна и се озърна в нощта. — Аз го напуснах всъщност — заяви рязко, сякаш изненадан от себе си. — Аз съм тук, далече от всички онези преструвки и лъжи. И съм щастлив. Или бях щастлив, докато не дойдохте, за да ме върнете. — Изгледа ме с гняв, сякаш всичко бе мое дело, а лорд Златен — невинен зяпач.
— Така. Излезли сте на лов с вашата котка една нощ и тази дама…? — Лорд Златен ловко извличаше нишките, които го интересуваха.
— Отидох на лов с моята котка и…
Името на котката? Нощни очи го изпрати в ума ми с внезапна настойчивост.
Изсумтях подигравателно.
— Котката и дамата май си имат едно и също име. „Негоказвай“. — Нанизах одрания заек на меча си. Не обичам да пека на оръжие, вреди на закалката. Но да търся зелен клон означаваше да ходя до гората и да пропусна разговора, а исках да чуя какво ще каже Предан.
Принцът отвърна язвително на репликата ми.
— Според мен ти, като Петнист, би трябвало да знаеш, че животните си имат имена, които ти разкриват с времето, когато решат, че е редно. Моята котка не ми е споделяла името си засега. Когато стана достоен за такова доверие, ще го получа.
— Не съм Петнист — заявих грубо.
Предан не ми обърна внимание. Пое си дъх и заговори откровено на лорд Златен.
— И същото е вярно за моята дама. Не ми е нужно да знам името й, след като обичам същината й.
— Разбира се, разбира се — успокои го лорд Златен. Доближи се още до принца и продължи: — Но бих искал да чуя повече за първата ви среща с красавицата. Защото, признавам ви сърдечно, нежен романтик съм, като придворна дама, разридана от разказа на менестрел. — Говореше, все едно казаното от Предан е маловажно. Но ме обзе дълбоко чувство за нещо много грешно тук. Вярно беше, че Нощни очи не ми беше споделил името си веднага, но котката и принцът бяха заедно от месеци. Завъртях меча, но заекът се свлече от него, полусуров отвътре и почернял отвън. Изсумтях, издърпах го от огъня и си опарих пръстите, докато го нанижа отново, по-здраво този път. Тикнах го отново в пламъците и го задържах така.