— Не става така — казах на глас. Опитах се да го изрека спокойно, но държах Шутът да го узнае веднага. Въпреки това принцът ме изгледа настръхнал.
— Казах, че беше така. Лъжец ли ме наричаш?
Върнах се в ролята си на злодей и този път провлякох думите си заплашително:
— Ако исках да те нарека лъжец, щях да кажа: „Ти си лъжец“. Не го направих. Казах: „Не става така“. — Оголих зъби в зла усмивка. — Защо не приемеш, че просто смятам, че не знаеш за какво говориш? Че просто дрънкаш нещо, с което ти е напълнил главата някой друг.
— За последен път, Беджърлок, замълчи. Прекъсваш един възхитителен разказ и нито принцът, нито аз се интересуваме особено дали го вярваш. Просто искам да чуя как свършва. Е? Кога се срещнахте най-сетне? — Тонът на лорд Златен намекваше, че е на ръба на търпението си.
Топлата романтика в гласа на Предан изведнъж се превърна в съкрушено отчаяние.
— Не сме. Все още не. Точно там отивах. Тя ме повика при себе си и напуснах Бъкип. Обеща, че ще прати хора да ми помогнат на път към нея. И го стори. И обеща, че докато уча своята магия, докато моята връзка с котката става все по-дълбока и по-истинска, ще узнавам все повече и за нея. Ще трябва да докажа, че съм достоен. Любовта ми ще бъде подложена на изпитание, както и истинската ми готовност да се слея със своята Стара кръв. Ще трябва да се науча да смъквам всички прегради между котката и мен. Каза ми, че това ще е мъчително трудно, предупреди ме, че ще се наложи да променя целия си начин на мислене за нещата. Но когато бъда готов… — Въпреки мрака успях да видя червенината, избила по страните на принца. — Когато стана готов, тя обеща, че ще се слеем по начин, който ще е по-примамлив и по-истински от всичко, което бих могъл да си представя. — Младият му глас пресипна при последните думи.
В душата ми бавно започна да се надига гняв. Знаех какво си представя и бях почти сигурен, че онова, което тя му предлага, няма нищо общо с представата му. Той мислеше, че ще е насладата от поглъщането на връзката им. Опасявах се, че щяха да го погълнат с наслада.
— Разбирам — промълви лорд Златен и в гласа му имаше състрадание. Аз пък бях убеден, че нищичко не разбира.
В момчето припламна надежда.
— Значи разбирате защо трябва да ме пуснете? Трябва да се върна. Не ви моля да ме върнете при охраната ми. Знам, че ще са разгневени и ще са заплаха за вас. Моля само да ми дадете коня и да ме пуснете. За вас е лесно да го направите. Върнете се в Бъкип. Кажете, че изобщо не сте ме видели. Никой няма да знае какво е станало.
— Аз ще знам — подхвърлих любезно, докато изваждах заека от огъня. — Месото е опечено — добавих.
Овъглено до кокал.
Погледът, който ми хвърли принцът, беше изпепеляващ. Толкова изпепеляващ, че почти усетих ясното решение, пробягало в ума му. Убий слугата. Затвори му устата. Бях готов да се обзаложа, че синът на Кетрикен не е бил обучен на такава безскрупулност, преди да го научат Петнистите. В същото време беше идея, напълно достойна за предците му от кръвта на Пророка. Срещнах погледа му и устата ми леко се кривна в предизвикателство. Видях как гърдите му се издуха, а след това — как се овладя. Извърна очи да скрие омразата си. Възхитителен самоконтрол. Зачудих се дали ще се опита да ме убие, докато спя.
Задържах погледа си върху него, предизвиквах го да ме погледне отново, докато разкъсвах заека на димящи парчета. Мазнината и саждите полепнаха по пръстите ми. Подадох парче на лорд Златен и той го пое с изискано отвращение. Като знаех колко прегладнял беше Шутът, веднага схванах, че всичко е само игра.
— Месо, принце? — подкани го той.
— Не. Благодаря. — Тонът му беше хладен. Беше твърде горд, за да приеме каквото и да било от мен, защото му се бях подиграл.
Вълкът отказа дял от добре опеченото месо, тъй че двамата с лорд Златен мълчаливо го излапахме до кости. Принцът седеше встрани, загледан в тъмното. След малко се изтегна на одеялото си. Долових как се усилва зовът му Осезание.
Лорд Златен счупи костта от кълката, която държеше, изсмука костния мозък и я хвърли в жаравата на огъня. В гаснещата му светлина ме погледна с очите на Шута. Погледът му побираше такава смесица от жал и укор, че не знаех как да реагирам. Двамата погледнахме към момчето. Като че ли беше заспало.
— Ще нагледам конете — подхвърлих.
— Искам да видя Малта сам — отвърна той. Станахме. Гърбът ме заболя за миг, докато се изправях, но после се отпусна. Отвикнал бях вече от този начин на живот.
Ще го наблюдавам, уморено подхвърли вълкът. Надигна се с въздишка от мястото, където лежеше, и отиде при постелите, седлата и спящия принц. Безпогрешно избра одеялото, което бях постлал за себе си. Пооправи го с крака да му е удобно и легна. Примига към мен и измести погледа си към момчето.