Конете изглеждаха в чудесна форма, като се има предвид колко лошо се бяхме отнесли с тях. Малта с готовност отиде при Шута и потърка глава в рамото му, за да я погали. Моя черна, без привидно да ме забелязва дори, все пак успяваше да се дръпне встрани всеки път, щом се опитам да я доближа. Кобилата на принца се държеше безразлично, нито беше дружелюбна, нито се отдръпна при допира ми. След като я потупах малко по шията, Моя черна изведнъж се озова зад мен. Побутна ме, а когато се обърнах, ми позволи да я погаля. Шутът заговори тихо, по-скоро на Малта, отколкото на мен.
— Сигурно ти е трудно, да се срещнеш за първи път с него така.
Нямаше да отговоря. Като че ли нямаше какво да кажа. След това се изненадах сам, като промълвих:
— Той всъщност не е мой, по онзи начин. Наследник е на Искрен и син на Кетрикен. Тялото ми беше там, но не и самият аз. Искрен беше облякъл тялото ми.
Опитах се да озаптя ума си и да го отведа далече от този спомен. Когато Искрен ми беше казал, че има как да събуди своя дракон, че моят живот и страст са ключът, бях помислил, че моят крал ме моли да отдам живота си. В своята вярност и отчаяние щях с радост да го отдам. Но вместо това той, с помощта на Умението, бе използвал тялото ми, оставяйки ме в плен на своето, грохнала развалина, докато той отиде при младата си жена и зачене дете с нея. Нямах спомени за часовете им заедно. Но помнех една дълга вечер, преживяна като старец. Дори Кетрикен не беше осъзнала напълно какво се случи. Само Шутът знаеше как бе заченат Предан. Сега гласът му ме изтръгна от болезнения спомен.
— Толкова прилича на теб на тази възраст, че сърцето ме боли.
Нямаше какво да отвърна на това.
— Иска ми се да го прегърна и да го пазя. Да го опазя от всички ужасни неща, които ти бяха причинени в името на царуването на Пророците. — Шутът помълча. — Лъжа — призна след това. — Иска ми се да го опазя от всички ужасни неща, които ти бяха причинени, защото те използвах като своя Катализатор.
Нощта бе твърде тъмна, а враговете ни — твърде близо, за да искам да слушам повече за това.
— Трябва да поспиш до него, край огъня. Вълкът също ще остане там. Мечът да ти е подръка.
— А ти? — попита той. Разочарован ли беше, че така твърдо бях отклонил разговора?
Кимнах към дърветата покрай потока.
— Ще се кача на едно и ще пазя. Имаме няколко часа за сън. Ако се опитат да ни нападнат, ще трябва да прекосят цялата поляна. Ще ги видя навреме на фона на светлината от огъня, за да предприемем действия.
— Какви действия?
Свих рамене.
— Ако са малко, се бием. Ако са много — бягаме.
— Сложна стратегия. Сенч те е учил добре.
— Отдъхни, докато можеш. Тръгваме щом изгрее луната.
И се разделихме. Имах тягостното чувство, че нещо е останало неизречено между нас, нещо важно. Добре. Щеше да има по-добър момент за това, по-късно.
Всеки, който си мисли, че е лесно да намериш удобно за катерене дърво в тъмното, никога не го е опитвал. Едва на третия опит намерих достатъчно дебел клон, за да седна на него и все пак да имам безпрепятствена гледка към бивака. Можех да седя и да размишлявам за превратностите на съдбата, които ме бяха направили баща на две деца и родител на нито едно от тях. Но предпочетох да се потревожа за Хеп. Знаех, че Сенч щеше да спази думата си, но можеше ли Хеп да изпълни своята страна от сделката? Бях ли го научил достатъчно добре, щеше ли да прояви достатъчно усърдие в това, което прави, щеше ли да се вслушва в съветите и покорно да приема поправките?
Тъмнината беше катранено черна. Напразно поглеждах дали бледата луна няма да изгрее най-после. На фона на тъмночервеното петно от огъня едва успявах да различа фигурите на лорд Златен и момчето в постелите им. Изтече време. Някакъв клон дружески ме мушкаше в гърба, за да не ми позволи да се почувствам прекалено удобно.
Слизай.
Бях задрямал. Не можех да видя вълка, но знаех, че е в сенките под дървото. Нещо не е наред ли?
Слизай. И тихо.
Смъкнах се, но не толкова тихо, колкото се бях надявал. Увиснах на ръце и скочих, но открих, че под дървото има ровина и падането се оказа по-тежко, отколкото бях очаквал. Зъбите ми изтракаха при сблъсъка и болката ме жегна в гръбнака под черепа. Твърде стар съм, за да правя такива неща.
Не. Иска ти се да беше. Хайде.
Последвах го, стиснал зъби. Отведе ме безшумно до бивака. Шутът се надигна тихо. Макар и в тъмното, успях да видя питащия му поглед. Махнах му да мълчи и да гледа.
Вълкът се доближи до принца, който се бе свил като котенце в завивките. Допря муцуната си до ухото на Предан. Дадох му знак да не буди момчето, но той ме пренебрегна. Главата на момчето се люшна настрани при допира, отпусната като на мъртвец. Сърцето ми изстина, а след това чух равния му хриплив дъх. Вълкът го бутна отново. Пак не се събуди.