Зората изпълзя колебливо и вляво от нас се появи линията на хоризонта. Посрещнах с радост дневната светлина, с която стъпките ни станаха по-сигурни, и в същото време я проклинах затова, че щеше да ни издаде на враговете ни. С напредването на утрото продължихме с различна бързина, за да пестим силите на изтощените кобили.
— Кога ще можем да спрем? — попита Шутът, когато позабавихме, за да могат кобилите да си поемат дъх.
— Когато стигнем замъка Бъкип. Може би. — Премълчах, че принцът няма да е в безопасност, докато не се върна и не убия котката. В свое владение имахме само тялото му. Душата му все още бе притежание на Петнистите.
В ранния предобед подминахме дървото, където ни бе издебнал стрелецът им. Чак сега осъзнах колко много се бях доверил на вълка да избере пътя ни. Беше решил, че насам е най-безопасно, и го бях последвал без колебания.
Не сме ли глутница? Разбира се, че трябва да следваш водача си. Шегата в мисълта му не можа съвсем да прикрие умората му.
Всички бяхме изтощени: хора, вълк и коне. Лекият тръс бе най-доброто, което можех вече да изтръгна от Моя черна. Предан се полюшваше безжизнено в прегръдката ми. Болката в гърба и раменете ми от крепенето на тежестта му си съперничеше с тъпото пулсиране в главата ми. Шутът все още седеше добре на седлото, но не правеше никакъв опит да ме заговори. Веднъж предложи да вземе принца на Малта, но аз отказах. Не защото си мислех, че с Малта няма да издържат. Не можех точно да определя защо, но чувствах, че трябва да задържа тялото на Предан до себе си. Безпокоях се, че толкова дълго е в несвяст. Знаех, че някъде умът му действа, че той вижда с котешките очи, чувства с котешкото тяло. Рано или късно щеше да разбере…
Принцът се размърда. Не казах нищо. Трябваше му малко време, докато сетивата му се върнат. Когато се съвзе, потрепери, което неприятно ми напомни за моите пристъпи. После вдиша хрипливо. Дъх след дъх, след това завъртя бясно глава, мъчеше се да разбере какво става с него. Чух го как преглътна. Накрая попита прегракнало:
— Къде сме?
Безполезно бе да го лъжа. На хълма над нас бяха загадъчните изправени камъни на Лоръл. Със сигурност щеше да ги познае. Не си направих труда изобщо да отвръщам. Лорд Златен се доближи до нас и попита:
— Принце, добре ли сте? Дълго бяхте в безсъзнание.
— Д… да, добре съм. Къде ме водите?
Идат.
За един миг положението ни се промени коренно. Видях, че вълкът бяга назад към нас. На пътя зад него се бяха появили конници. Петима. Две хрътки, зверове на Осезанието, тичаха с тях. Извърнах се в седлото. Други ездачи излизаха на билото зад нас. Един от тях вдигна ръка и махна победоносно за поздрав на другата група.
— Хванаха ни — казах спокойно на Шута.
Той беше пребледнял.
— Нагоре. Към могилите! — Смуших Моя черна нагоре по склона.
— Пусни ме! — заповяда ми принцът. Задърпа се в ръцете ми, но дългата безчувственост го беше обезсилила. Не беше никак лесно да го държа, но пък пътят ни не беше дълъг. Щом стигнахме първата могила и изправения камък до нея, спрях. Слизането ми от седлото не бе особено изящно, но смъкнах принца със себе си. Моя черна ме погледна с укор. След миг Шутът се озова до нас. Отдръпнах се бързо, щом Предан замахна към мен, хванах китката му и минах зад него. Хванах другото му рамо и го задържах здраво, с едната ръка извита високо зад гърба му. Не бях по-груб, отколкото трябваше, но той не се предаде лесно.
— Ако ти счупя ръката или ти изкълча рамото, няма да те убие — изръмжах му. — Но ще престанеш да досаждаш поне временно.
Момчето изпъшка от болка и се предаде. Вълкът тичаше нагоре към нас като сива резка.
— Сега, какво? — попита Шутът, озърташе се отчаяно.
— Сега стоим тук.
Ездачите долу вече се разпръсваха. Могилата зад нас бе слаба преграда срещу нападение в тил, а и колкото ни пазеше, толкова и ни пречеше да виждаме. Вълкът спря до нас, задъхан.
— Ще умрете тук — изръмжа принцът.
Продължавах да го държа здраво.
— Много е вероятно — признах.
— Ще умрете, а аз ще се върна при тях. — Гласът му бе напрегнат от болка. — Защо е тази глупост тогава? Пусни ме веднага. Ще ида при тях. Можете да бягате. Обещавам, ще ги помоля да ви оставят.
Очите ми срещнаха погледа на Шута над главата на момчето. Знаех какъв ще е моят отговор, но и знаех на какво щях да изпратя принца. Можеше да ни откупи възможност да го заловим наново, но се съмнявах. Жената-котка щеше да се погрижи да ни догонят и убият. Смърт на място или смърт при бягство. Не исках аз да избера как да загинат приятелите ми.