Много съм уморен, за да бягам. Ще умра тук.
Очите на Шута пробягаха към Нощни очи. Не знам дали улови някак тази мисъл, или просто видя умората му.
— Стоим и се бием — промълви Шутът.
И извади меча си. Знаех, че не се е сражавал никога в живота си. Вдигна го несигурно. След това си пое дъх и маската на лорд Златен се изписа на лицето му. Шутът вдигна рамене и в очите му се появи хладна увереност.
Той не може да се бие. Не бъди глупав.
Ездачите се приближаваха. Яздеха нагоре, без да бързат, оставяха ни да погледаме идващата смърт. Имаш ли друго предложение?
— Не можете да се биете и да ме държите! — Принцът беше обнадежден. Явно вярваше, че вече са спечелили. — В мига, в който ме пуснеш, ще побягна. Ще умрете за нищо! Пуснете ме сега и ме оставете да поговоря с тях. Може би ще успея да се спазаря за живота ви.
Не й го давай. Убий го, но не й го давай.
Почувствах се голям страхливец, но все пак отвърнах. Не знам дали ще мога да го направя.
Трябва. Двамата с теб знаем какво възнамеряват. Щом не можеш да го убиеш… отведи го тогава в стълба. Момчето владее Умението, а ти се свърза с Немиришещия веднъж. Може да е достатъчно. Иди в стълба. Вземи ги с теб.
Ездачите долу си поговориха бързо, развърнаха се и продължиха към нас. Нямаше да рискуват, както се бе заканила жената. Хилеха се и си подвикваха. Вярваха, също като принца, че ни държат в капан.
Няма да стане. Не помниш ли как беше? Трябваше ми цялата сила, за да те задържа в онова преминаване, и бяхме свързани здраво. Може и да успея да задържа момчето по пътя, или теб, но не и двама ви. Дори не знам дали бих могъл да издърпам Шута със себе си. Нашата връзка-Умение е стара и тънка. Мога да ви изгубя всички.
Не е нужно да избираш. Аз не мога да замина с теб. Твърде уморен съм, братко. Но ще стоя тук и ще ги задържа, докато мога. Докато вие избягате.
— Не — простенах и в същия миг Шутът изведнъж каза:
— Стълбът. Ти каза, че момчето има Умението. Не би ли могъл да…
— Не! — извиках. — Няма да оставя Нощни очи да умре сам! Как можа да го предложиш?!
— Сам ли? — Шутът беше озадачен. Странна усмивка изви устните му. — Няма да е сам. Аз ще съм тук с него. — Стегна се и изправи рамене. — И ще умра, преди да позволя да го убият.
А, така ще е много по-добре. Всеки косъм по тялото на Нощни очи бе настръхнал, докато гледаше приближаващата се редица хора и коне, но очите му блеснаха весело към мен.
— Пратете момчето тук при нас! — изрева най-високият мъж.
Не отвърнахме.
— Нима мислиш, че така става по-добре за мен? — попитах Шута. Бяха луди, и двамата. — Може и да успея да мина през стълба. Бих могъл дори да успея да измъкна и момчето, макар да не знам дали умът му ще премине непокътнат. Но се съмнявам, че ще мога да взема със себе си и теб, Шуте. А Нощни очи отказва да тръгне.
— Къде да тръгне? — попитан Предан в ръцете ми. Опита се да се измъкне от хватката ми, но извих ръката му още и той се отпусна.
— За последен път, ще се подчините ли? — извика високият.
— Опитвам се да го вразумя! — викна му в отговор лорд Златен с нотка на паника в гласа. — Дай ми малко време, човече!
— Приятелю. — Шутът сложи ръка на рамото ми. Избута ме леко, назад към камъка. Отстъпих, без да пускам Предан. Очите на Шута не се откъсваха от мен. Заговори тихо и бавно, сякаш имахме цялото време на света. — Знам, че не мога да дойда с теб. Натъжава ме, че и вълкът няма да иде с теб. Но пак ти казвам: ти трябва да идеш и да вземеш и момчето. Не разбираш ли? Затова си роден, затова остана жив въпреки всички шансове срещу теб през всичките тези години. Затова те принудих да останеш жив въпреки всичко, което ти бе причинено. Трябва да има наследник на Пророка. Да го опазиш жив и да го върнеш в Бъкип — само това е важно. Задържаме бъдещето на пътя, който съм му отредил, дори да трябва да продължи без мен. Но ако се провалим, ако той умре…
— За какво говорите? — сърдито попита Предан.
Гласът на Шута заглъхна. Той се взря надолу към приближаващата се неумолимо редица мъже, но погледът му сякаш стигаше по-далече. Гърбът ми вече почти докосваше монолита. Предан изведнъж се отпусна в ръцете ми, омаян сякаш от тихия глас на Шута.
— Ако всички умрем — промълви той. — Тогава… свършва. За нас. Но той не е единствената промяна, която всякохме… времето трябва да се стреми да тече както винаги, да отмива всички препятствия. Затова… съдбата намира нея. През всички времена съдбата воюва срещу оцеляването на един Пророк. Тук и сега ние пазим Предан. Но ако всички се провалим, ако Копривка остане единственото средоточие на тази битка… — Примига няколко пъти, после вдиша дълбоко и отново се обърна към мен. Сякаш се връщаше от дълго пътуване. Заговори тихо, леко, поднесе ми лошата вест: — Не виждам никакво бъдеще, в което Копривка оцелява, след като принцът е умрял. — Лицето му бе посърнало, очите — състарени, когато призна: — Няма дори бърз и милостив край за нея. — Вдиша дълбоко. — Ако изпитваш поне малко обич към мен, направи го. Вземи момчето. Запази го живо.