Целият бях настръхнал от ужас.
— Но… — Задавих се. Всички жертви, които бях направил, за да я опазя? За нищо? Умът ми довърши картината. Бърич, Моли и синовете им щяха да стоят до нея, щяха да паднат с нея. Не можех да си поема дъх.
— Моля те, върви.
Не знаех какво бе разбрало момчето от думите ни. Беше тежест, която стисках здраво в хватката си, бях го обездвижил, докато умът ми работеше трескаво. Знаех, че няма изход от този лабиринт, който съдбата ни бе отредила. Вълкът оформи мисълта ми вместо мен. Ако останеш, всички загиваме. Ако момчето не умре, Осезаващите го взимат и го използват за своите цели. Смъртта би била по-милостив изход. Не можеш да ни спасиш, но можеш да спасиш момчето.
Не мога да ви оставя тук. Не можем да свършим така, ти и аз. Сълзи ме заслепиха, точно когато трябваше да виждам най-ясно.
Не само можем, трябва. Глутницата не умира, ако кутрето оцелее. Бъди вълк, братко. Така нещата са по-ясни. Остави ни да умрем, докато ти спасиш кутрето. Спаси и Копривка. Живей добре, заради тях двамата, и някой ден разкажи на Копривка за мен.
А след това вече нямаше време.
— Много късно е вече! — извика един от нападателите. Редицата от хора и коне беше извила, за да ни обкръжат. — Пратете ни момчето и ще ви довършим бързо! Ако не… — И се изсмя силно.
Не се бой за нас. Ще ги принудя да ни убият бързо.
Шутът разкърши рамене. Вдигна меча си с две ръце. Замахна веднъж, за опит, и го надигна високо.
— Тръгвай бързо, Любими.
Приличаше повече на танцьор, отколкото на воин.
Можех или да извадя меча си, или да държа принца. Изправеният камък бе точно зад мен. Погледнах го бързо през рамо. Не можех да различа изронения от ветровете символ на стената му. Където и да ме отнесеше, все трябваше да е по-добре. Не познах собствения си глас, когато изръмжах на света:
— Как може най-трудното нещо, което съм правил в живота си, да е и най-страхливото?
— Какво правиш? — извика момчето в ръцете ми. Усещаше, че предстои нещо, и макар да не можеше да си представи какво, се замята диво. — Помощ! — извика на обкръжаващите ни Петнисти. — Освободете ме веднага!
Тропотът на връхлитащи коне бе отговорът на виковете му.
Внезапно ме озари вдъхновение. Стиснах още по-здраво борещото се момче и извиках на Шута:
— Ще се върна! Ще го преведа и ще се върна.
— Не рискувай с принца! — отвърна ми ужасен Шутът. — Стой с него и го пази. Ако се върнеш и сме убити, той ще остане сам в… където и да е това там. Върви! Веднага!
Последната му усмивка към мен бе старата усмивка на Шута, трепетна и все пак — насмешлива към готовия да го нарани свят. Див блясък имаше в златните му очи и това не беше страхът от смъртта, а приемането й. Не можех да понеса да видя това. Стягащият се кръг от конници ни погълна. Шутът замахна с меча и той проряза блестяща дъга в синия ден. После един Петнист връхлетя сред нас и засече с яростен рев. Повлякох със себе си принца назад.
Зърнах за сетен път Шута изправен над вълка, с меча в ръце. За първи път го виждах да държи оръжие все едно наистина е решен да го използва. Чух грохота на метал и злото ръмжене на вълк, скочил към крака на конник.
Принцът изкрещя диво, безсловесен вик на гняв, повече котешки, отколкото човешки. Ездач връхлиташе право към нас, вдигнал високо меча си. Но извисеният черен монолит бе точно зад гърба ми.
— Ще се върна! — обещах им. После стегнах ръката си около Предан, притиснах го здраво до гърдите си и извиках в ухото му: — Дръж се здраво за това, което си!
Само това можех да го предупредя.
Извъртях се и притиснах длан във всечения в камъка символ.
(обратно)Глава 23 Брегът
Умението е безгранично голямо и същевременно — интимно малко. Голямо е колкото света и небето над него и е малко колкото най-съкровената същност човешка. Начинът, по който Умението тече, означава, че човек може да се понесе по него или да изживее потока му, или да обхване целостта му в себе си. Едно и също усещане за близост пронизва всичко.