Очакваше да реагирам на възбудата му. Не реагирах. Умението бе последното, за което исках да говоря точно сега. Изобщо не исках да говоря. Не исках да разбивам вцепенението, което ме беше обзело.
Поведох принц Предан нагоре. Мокрите дрехи плющяха по тялото му и той вървеше присвит от студ. Чувах разтреперания му дъх. Зеленикавата лъскавина по пясъка се оказа пресноводен поток, вливащ се през плажа в морето. Тръгнах нагоре по течението, далече от пясъка и по обрасла с острица земя, докато не намерих достатъчно дълбока вада, за да мога да гребна с шепи. Изплакнах няколко пъти устата си и пих. Наплисках си лицето да махна пясъка от очите и ушите си. Принцът заговори отново:
— А лорд Златен и вълкът? Те къде са? Какво стана с тях? — Озърташе се над водата, сякаш очакваше да ги види там.
— Не можаха да дойдат. Приятелите ти сигурно вече са ги убили.
Удивих се, че можах да го кажа така безизразно. Никакви давещи хлипове, никакви сълзи. Мисълта бе твърде жестока, за да е реална. Не можех да си я позволя. Просто му ги хвърлих тия думи в лицето, с надеждата да видя, че ще потръпне от тях. Но той само поклати глава, сякаш думите ми бяха пълна безсмислица, а след това попита вдървено:
— Къде сме?
— Тука — отвърнах и се изсмях. Не знаех дотогава, че гневът и отчаянието могат да накарат човек да се изсмее. Не беше приятен звук и принцът се присви боязливо за миг. Но в следващия се изправи и много твърдо изпъна обвинителен пръст към лицето ми.
— Кой си ти? — попита настойчиво, изведнъж сякаш стигнал до единствената загадка, лежаща под всичките му въпроси.
Погледнах го, както се бях навел над водата. Изпих още шепа, преди да отвърна:
— Том Беджърлок. — Пригладих косата си с мокрите си длани. — Слуга.
— Лъжец. — Изрече го с хладно презрение. — Ти си Пророк. Може да не приличаш на Пророк, но имаш все пак Умението на Пророк. Кой си ти? Далечен братовчед? Копеле?
Много пъти в живота си бях наричан „копеле“, но не и от момче, което можех да нарека свой син. Погледнах Предан, наследника на Искрен и Кетрикен от семето на моето тяло. „Добре, аз ако съм копеле, интересно ти какво се оказваш?“ Вместо това казах:
— Има ли значение?
Докато той се мъчеше да измисли отговор, огледах околността. Бях се заклещил тук с него, поне докато не се отдръпнеше приливът. Ако имах късмет, отливът щеше да оголи колоната, която ни беше довела тук, и щях да мога да се върна през нея. Ако ли не, се налагаше да разбера къде точно сме и как да се върнем в Бъкип.
Принцът заговори сърдито, за да прикрие внезапно обзелата го несигурност.
— Не може да сме толкова далече. Отне ни само един миг, за да дойдем.
— За магия като тази, която използвахме, разстоянията са нищо. Възможно е дори да не сме в Шестте херцогства. — Реших, че не е нужно да му казвам повече. Каквото и да му кажех, жената вероятно щеше също да го научи. Колкото по-малко му кажех, толкова по-добре.
Той бавно седна на земята.
— Но… — И замълча. Приличаше на объркано дете, което отчаяно се мъчи да се домогне до нещо смътно познато. Сърцето ми обаче не изпита жал към него. По-скоро едва се сдържах да не го перна по тила. Заради това ревливо, обсебено от себе си момченце бях пожертвал живота на моя вълк и на единствения си приятел. Най-лошата сделка, която бях правил някога. Копривка, напомних си. Опазването му жив можеше да спаси и нея. Наследник на Пророците или не, това бе единственото ценно, което можех да видя в него точно тогава.
„Разочарован съм от сина си“.
Спрях се на тази внезапно споходила ме мисъл и си повторих, че Предан не е мой син и че тъй като никога не съм поемал никаква отговорност за зачеването му, нямам никакво право нито да съм разочарован, нито доволен от него. Спрях тези мисли. Оставих вълка в себе си да надделее и той ми заговори за незабавната нужда от малко удобства. Вятърът бе непрестанен и мразовит, мокрите дрехи плющяха по тялото ми. „Намери дърва, запали огън, ако можеш. Изсуши се. Намери и храна“. Нямаше смисъл да се измъчвам с това, което можеше да е станало с Нощни очи и Шута. Приливът продължаваше. Това означаваше, че отливът ще е някъде посред нощ. Другият прилив щеше да настъпи някъде рано на следващата сутрин. Трябваше да се примиря, че следващата ми възможност да се върна при приятелите си ще е след близо цял ден. „Тъй че засега събери сили и отдъхни“.
Огледах тревистото плато и гората зад него. Дърветата тук бяха все още в зеленото на лятото, но странно защо мястото ми се стори някак недружелюбно, безжизнено. Реших, че няма смисъл да обикалям и да дебна дивеч. Дребните твари по брега трябваше да ни стигнат.
Лошо решение по време на прилив. Сух плавей за огън можеше да се събере, изхвърлен далече навътре от бури и недостигнат от приливите. Раците и мидите обаче вече бяха под водата. Избрах място, където крайбрежните скали отстъпваха на равното, донякъде заслонено от вятъра, и накладох огън. След като се разпали, свалих ботушите, чорапите и ризата си и ги изцедих, доколкото можах. Хвърлих дрехите на наръча сух плавей до огъня да съхнат, а ботушите окачих на два по-дълги пръта да се изцедят. Седнах край огъня и се присвих в студа на гаснещия ден. Без да очаквам нищо, все пак плахо потърсих отново. Нощни очи?